„The Wanderers“ – Скитниците

Факт е, гледането на добрите филми се получава като писането, спонтанно. В блога бях замислил ревюта за „Генезис”, още една класация за Ридли Скот и тн. когато без да очаквам открих заглавие, което издирвам вече поне десет години.

На фокус този път е  филм на Филип Кауфман (претендент за Индиана Джоунс 5). Добър, но не много известен режисьор, който е познат на българският зрител с лентата „The Wanderers” (на български Скитниците), която се въртеше по родните кабеларки преди има няма петнадесет години  (и аз съм гледал като лапе).

За онова си време „The Wanders”  (Скитниците) притежаваше всичко,  което едно лапе може да иска. А именно улични банди, скинхедс и побоища.  Сега, едно поне десет години по-късно, когато гледам този филм като възрастен (сдържам се да не кажа професионалист),  осъзнавам, че това е всичко друго но не  и улични банди и сбивания.

Оригиналният трейлър на филма. На моменти ужасно патетичен, но даващ достатъчно представа за лентата.

“The Wanderers” е учебник за това как се прави филм за субкултури (заедно с европейският подобен, горе долу от същото време, Quadrophenia). Сюжетът на филма (правен по роман) ни запраща в епохата на шейсетарският рок и улиците на Бронкс. „Скитниците” разказва историята за училищна банда, която се бори за своето място из улиците на Ню-Йорк в едни бързо променящи се времена. Епоха в която покрай музиката на Елвис, Бийтълс и много други музикални легенди се заформят първите наченки на понятието субкултура.

Лентата е наситена със страхотна музика, автентична шейсетарска атмосфера, забавни персонажи и ударна носталгия за хората изживели този период на младини (отвъд желязната завеса разбира се).На моменти филма е досущ като „West  Side Story”. Етнически банди, населяващи Ню-Йорк, които разрешават споровете с бой, в който най-често не се допускат ножове и пистолети.

Лентата ни среща със The Wanderers – „Скитниците” (банда от италиански произход), Del Bombers (чернокожите), The Wongs (жълтите) и “The Baldies” (аналог на субкултурата скинхедс) и The Ducky Boys (най-страннaта и психопатийна група от всички. Приличен аналог на родните цигани, които с ножове, колове и лопати разрешават проблемите с останалите).

Скелето на  сюжета накратко. Скитниците предвождани от добре изглеждащият Ричи (никому известният Ken Wahl) и приятелят му Джоуи (друг неизвестен актьор, John Friedrich)  влизат в неприятна разправия с The Baldies стигаща до бой. За тяхно щастие обаче, се появява здравенякът Пери (Tony Ganios), който ги изкарва от кофти кашата пребивайки няколко от бръснатите.  След известни перипетии, Скитниците го приемат за член на бандата и чувствайки се достатъчно силни предизвикват чернокожите Del Bombers. И това се случва, след неуспешният опит на преподавател в уличище, който говори за расизма. По време на урока избухва свада на расистка основна м-у  чернокожите и белите, стигаща почти до сбиване. След известни перипети за да разрешат проблемите си, двете банди се съгласяват на футболен мач. На мача  присъстват и The Wongs, които внимателно преценяват съюзниците. Всичко върви добре, докато на терена не се появяват анархистичните Ducky Boys…

Strip Poker for the win 😉

Така разказано може да ви звучи тъпо, но мамка му, този филм трябва да се гледа. Ако не за друго, то поне за едноминутната поява е на Боб Дилън към края на филма. Че и не само, във филма има няколко драматургични нишки, който си заслужават гледането. Персонажът на Нина (Karen Allen) и сцената, в която тя посещава известен Ню-Йорски клуб, в който пее Дилън, са символ на цяла една задаваща се епоха (Боб Дилън, мюзикъла Коса и тн.). Ричи, който до последно е орисан да бъде Скитник (Какво съвпадение, основният саундтрак на филма е парчето на Dion – The Wanderer,  изпял още вечната Runaround Sue) , според мен е символ на умиращата епоха на шейсетарският рок. Изобщо името  Скитниците, далеч не е случайно. Пери и Джоуи,  подобно на Ричи,  до последно не се чувстват у дома и на финала на лентата заминават за Лос Анджилис.

Американската представа по онова време за „скинхедс“.

Насилието  на определени моменти е  крайно. Не знам дали бандите са автентични, но на много моменти  филма изглежда доста нереалистично. Явно режисьорът се опитва да вкара ударна доза антиутопичност, която не седи добре на веселата рок’ен’ролл атмосфера на филма (подобно,  Скитниците е един от малкото филми за субкултури завъртени около адекватно музикално течение. Както вече казах, песента The Wanderer.  (За справка филма Quadrophenia е изцяло базиран на творчеството на The Who).  Въпреки това лентата притежава , поне според мен,  доста добри кинематографични  сцени и читава.  Като например нарязването на плаката на The Wanderers от The Ducky Boys, както и доста други сцени, които със сигурност ще забележете, ако се решите да гледате “Скитниците”

Advertisements

About Epic Thunder

Драскач
Публикувано на Американска литература, Другото Кино, Литература, Холивуд и тагнато, , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s