Краят на изкуството

Не успяхме в срок да направим месечната си класация. Нея ще можете да прочетете утре. Но ето ви малко повод за размисъл:

За да говорим за край на изкуството първо трябва да уточним какво съдържа понятието. От Аристотел получаване определение за изкуството като подражание на външния свят. Спрямо неговата теория съответно, колкото по-близко до оригинала е творбата, толкова по-добро изкуство е тя. От тази дефиниция следват двете функции на изкуството – познание и удоволствие. Това твърдение остава неоспоримо до 18ти век, когато философър Жан Жак Русо преобръща концепцията на Древна Елада. Той не смята изкуството за подражание на нищо извън художника, отрича наподобяването и определя изразът на вътрешния свят на твореца като изкуство. Тези две гледища не непременно си противоречат. По-скоро комбинацията от тях е това, което сега определяме като изкуство или това е една трета действителност получена от подражанието на външния свят, пречупен през вътрешния свят на художника и изразен отново навън като творба.
Изхождайки от тази позиция можем да говорим за смърт на изкуството, когато един от неговите елементи завинаги липсва или бъде безвъзвратно опорочен. Да вземем като първи компонент подражанието на външния свят. Да е невъзможно такова подражание или неговата функция да бъде опорочена би означавало или да няма вече, какво да се наподобява или всички възможности за това да бъдат изчерпани: всички музикални тонове да бъдат използвани във всички възможни комбинации, всички случили се истории да бъдат описани, заснети или изиграни, всички възможни картини да бъдат изрисувани или изваяни. Песимистично в това отношение се изказват Джон Стюарт Мил, който споделя в „Автобиографията” си, че най- вероятно музиката скоро ще се изчерпи, или поне възможността за композирането й, защото рано или късно всички тонови съчетания ще бъдат комбинирани. Още по- песимистично вижда нещата Ницше, според когото не само изкуството ще се изчерпи, а и самата вселена, която ще започне да се повтаря и повтаря. Това той нарича Теория за вечното завръщане. Следователно възможно е да се достигне един момент, в който „да няма какво повече да се пресъздава”.
От друга страна, трябва да разгледаме и проблема, свързан с изразяването на външния свят на художника. Възможно ли е той да бъде изразходен или опорочен? Във философията се смята, че няма двама души в света, който да виждат едно нещо по един и същи начин. Следователно всички възможни вътрешни състояние предизвикани от даден обект, дори да си приличат, никога няма да могат да се изчерпят, защото поне лекото нюансиране ще отличава усещането у един човек с усещанията на всички останали хора. Възможно ли е това вътрешно възприемане обаче да бъде опорочено? Да, ако материята на вътрешния свят на художника, неговия дух и съзнание, бъдат разрушени, замърсени или подтиснати. Именно в това се крие, според мен, една от причините за „влошаването”, а не изчерпването на изкуството. Липсата на пълноценни художници води и до липса на достойни произведения. Пречупването на външно възприетото през некачествена призма, води до изроден или деформиран образ на творбата. Това, разбира се, не позволява да говорим за смърт на изкуството, а за смърт на творците, за дефицит на художници, а не на обекти.
С поставянето на тези проблеми на изкуството, става ясно, че можем да говорим за възможната му, но не още осъществена смърт. По-скоро можем да приемем периода като заболяване, с усложняващи се симптоми, но без окончателна диагноза. Как ще протече болестта и изхода зависи само от нас. Възстановяването може да се извърши с дълго и продължително лечение или с шокова терапия. Важното е това да се случи, преди да е станало прекалено късно.