Продължавай купона другаде, Андрюша!

Това са голи и откровени наши размисли за Андрей Баташов. Той не е умрял, душата му сред нас, а личността му – в ума и сърцата ни.

автори: Виолета Станкова и Васил Мирчев

Кончината на един гений

Последната седмица се случи нещо, което не бе правено за почти нито един български творец. Медиите единодушно се впуснаха в отразяване и редица кампании за събиране на пари в помощ на българския актьорски гений Андрей Баташов. Дори след смъртта му, водещи на предавания не спряха да говорят в негова памет (когато умре творец, знаете, най-често се съобщава съвсем за кратко по БНТ1 и толкоз).

Тъкмо за миг да си помисля, че българските медии са се очовечили покрай смъртта на Андрей Баташов, и ето, че отново бяхме заляти в море от помия. Започнаха цинични подмятания: че бил гей, защото „Георги Христов дал 15 хиляди за лечението му”, „целенасачено се самоубивал” (всъщност кой ли в болното ни общество не го прави), „нямал бил пари за осигуровки, но пък изпивал по бутилка уиски на ден”. Както и черешката на букета от лайна – „че то много хора си умират ей така, за тях кой ще събере пари”.

Имам много отговори за болното ни общество и все жестоки. Но Баташов не залужава такова нещо, защото сам е казал, че „клеймо не бива да се слага на никого” (въпреки, че е вероятно да понесе едно от най-тежките, нали пиел…). Всичко, което е имал да каже, го е казал в „Секс, наркотици и рокенрол” (за тези, които имат капацитета да го разберат).

И така, без да ме интересуват субективните причини за неговото пропиване, ще прескоча на духовната част от този материал. Защото, освен добър актьор, Андрей Баташов бе и колос на духовността.

Какво за един 23-годишен студент от НАТФИЗ бе Андрей, когото аз лично не познавам? Нека ви кажа: аристократ, какъвто не е виждан на сцената от Апостол Карамитев насам. Гений от калибъра на Парцалев и Мариус (друга жива легенда). Рицар на Ордена на Тамплиерите, ненадминат талант и най-вече духовен водач. Неосъзнат, неразбран, неприет. Сам по себе си будист – от онези, които се самоубиват след като са постигнали мисията си. Защото, ако всички ние сме тук за да учим уроци и да израстваме, то Андрей е от онези творци и хора, които са сред нас с мисията да просветляват, напътстват и променят.

И той изпълни мисията си, след което се самоуби и умря като обикновен човек от цироза и без пари за лечение. Колко типично за болното ни общество, което може да оцени гения едва след като го е загубил! Колко още можеше да даде Баташов на театъра и киното? Друг е въпросът дали го заслужават. Българските кино творци така и не съумяха да „използват” този гений, който като че ли крещеше да бъде чут и там…

А нима родното кино е достойно за него? Сега си задавам въпроса с чий антураж ще играе Баташов в Български Филм? Нима има нужда от компанията на циркаджийските ни звезди, с антропологически черти на селяндури, добили популярност в дебилни шоу-програми. Все любимци на най-тъпата част от масата, лишена от ценности?

Той, геният, умря млад, самоуби се май. Не е случайно, че гениите и великите хора умират млади – от убийство, самоубийство или друга трагедия, която после обществото ще осъди жестоко.

Продължавай купона другаде, Андрюша!

Явно е, че природата е измислила начин да се редуцира човешкото, и не само, население, чрез умиране. Тялото бива напускано от душата. Къде отива тя? Това е сложно…

Вчера гледах моноспектакъла „Нищо по-хубаво” на Касиел Ноа Ашер. След края му актрисата се обърна към публиката с приблизително тези думи: „Днес почина мой много близък приятел. Нека помълчим 30 секунди в негова памет. Продължавай да се забавляваш там горе, Андрей”. Още сутринта разбрах за смъртта му, но при тази подкана да помълча, в мен проговори подтика да осъзнавам. Какво означава, че „никога вече няма да те видя”? Как така изчезват хората? Сами ли се премахват от живота? По-късно същата вечер по повод на еретичната ми мисъл, че „всеки сам режисира себе си и живота, който му е даден”, една жена ми каза, че не се говори така.

Кой е бил той и защо ни е мъчно, че отлетя за другаде? Мъчно е да продължиш да живееш, когато много от ценните хора те напускат по пътя. Тъжно е как спектакъл игран 15 години, вече не е достъпен за гледане, поради липса на единствения актьор в него. А всички хора, които не са го гледали в „Секс, наркотици и рокендрол”? Всички хора, които не са го гледали и в другите му представления? Как може да има хора, които не са разбрали и дори не са се докоснали до неговото присъствие? Мъчно ми е когато изчезне ценност – личността на един човек не е заменяема. Тя остава празно място, тук долу, на земята, където другите пълним. Дали сме оставли място в себе си за още някой? Това е въпросът, за да си отговорим пази ли се място за нас някъде другаде…