Освобождението като убийство, убийството като освобождение?

Въпроси, отговори, кавички, запетаи, макро и микро проблеми в „Господин Колперт“ в Драматичен театър „София“… Мисля за промяната на природата, както и за промяната на човека, насред природата. Частица природа, но все пак наситена с разум донякъде.

Светлината бавно се претопява всред мрака. Сцената е стая. Стените на стаята са червени части от пъзел или по-скоро конструктор – такива сме редили всички – сгради, огради, мостове. Червени стени и шарена маса. Диван на средата на стаята. Сякаш сме навели глави над къщичката на малки човечета, а ние сме великани за тях, захласнати да сглобяват и разглобяват, пренареждат за удоволствие или от скука.

Светлината бавно се засилва и облива голите тела на двойка, правеща секс в ракла. Загасва. Мигове тъмнина по-дълги от намигване сменят сцените пред очите ни – мъжът и жената легнали на пода, мъжът и жената прегърнати, мъжът и жената обличащи се.

Мъжът и жената замислят шега. Която не звучи закачливо. „Искаме да почувстваме нещо. Затова го убихме – да раздвижим нещо в нас, вътре…” Убили са човек. Искат да си направят игра с гостите си на вечеря. Ще се престорят, че трупът е още в къщата и ще ги помолят да се включат в търсенето му. Дали те ще се усъмнят в истинността й или ще се хванат в капана? И по-важното: наистина ли е убит човек и той е скрит някъде тук?

Очевидно става, че отегчението на двойката е достигнало плашещи размери. Но клопката е заложена, а гостите пристигат. Дотук драматургичната нишка заплита интересна паяжина. И задава въпроси. От любопитните.

Гостите са семейна двойка с явни различия и конфликти помежду си. Усмивките им тревожат. Избухлив, нервен мъж и умислена, таяща жена. Започват кухи разговори и любезности, накъсвани от изблици на гняв и жлъчно заяждане. Нататък: пица, пиене, момче, носещо пица, грешка, скандал, подмятания, отзиви, прилика, телефони, обиди, подмятания, грубости, търпение – изчерпано, на ръба на кризата, на минаването от другата страна на яростта…

Убийството се оказва провокацията, която да пробуди мъжът и жената към откриване на емоционалния им свят. Но какво ги е отчуждило от него? Пиесата разчленява живота на изчерпаните хора. Популярната винаги игра с другите – на плът и психика – вече се поднася на вечеря. Скуката и живеенето по „стандартни фрази” са бързо разнасящата се зараза на съвременните хора. Недостатъчността на преживяванията нараства. Усмивките, които може да дари паузата между състезанията по величие, вече не са актуални.

Въпроси. Повечето, от които болезнени: Доколко забавленията не са достатъчни? Съвременният живот – материя и все по-малко дух, и все по-редки паузи за леност, моменти, които наистина да не са заети с нищо – какви последствия има такъв живот? Убийството повод ли е за промяна? Защо убиваме? Как подбираме жертвата? Освобождението като убийство, убийството като освобождение? Възможно ли е да няма вече граници за допустимото? Наистина ли всичко е възможно? Кой може да отсъди, че вече не сме способни да съдим?

Чудесен диалог, изненадващ сюжет, интересни персонажи, дори темата за убийството като оттърваване/освобождение е интересна (въпреки, че никак не е нова). Но сухотата и хаотичността на играта, непремереността на жестовете, интонациите, вялостта на фразите, изкуствеността на емоцията (донякъде) развалят драматургията. Напразно е да се поставя текст, който не предвижда заредено изпълнение.

В края на представлението жените убиват мъжете си. Седят една до друга и отпиват от обща бутилка. Осъзнават ли „сваления товар” чрез убийството? Дали еуфорията от действията им е достатъчно раздвижване на блатото – камъкът е хвърлен, но докога водата ще ражда вълни?

За жалост истината не може да се променя, както е угодно на човека. Няма „това не може да се случи на мен”. В живота може да се случи всичко на всички. Този камерен спектакъл „хвърли камък” и уплаши зрителите.

Предпоследен въпрос: човекът природа ли е все още?

Няма последни въпроси…