Сълза и смях, или петте най-добри моноспектакли

Докато затварят театри и уволняват актьори, българският театър всъщност е в разцвета си и салоните никога не са били толкова пълни.
И впечатление правят не само пищните и широко рекламирани постановки, но и някой изчистени моноспектакли. Тук ще спомена петте, които наистина задължително трябва да гледате.
Възгледите на един учител за народното творчество
Най-популярни спектакъл изобщо. Всеки, които се е опитал да си купи билет, знае за какво говоря. Аз лично не се сещам за друго представление пълнило на два пъти зала 1 на НДК.
Както и да е – важното е, че Камен Донев изразходва всичката си емоционална и физическа енергия в близо два часа, за да ни разкаже, както някогашния инженер Донев за порядките в наше време и в онова време, за което народното творчество само напомня.
След два часа смях идва и момента на истината, няколко минути, заслужено внимание за възгледите на учителя за творчеството и всичко друго изобщо. Струва си.
Български разкази
Поредният моношедьовър на Мариус Куркински. Въпреки спорният му успех като режисьор, това, което той най-добре може е да режисира себе си и да се остави да бъде режисиран.
Тези разкази всички ги знаем. Но отдавна не сме ги чували. А никой, сигурна съм, не може по-добре да ги разкаже.
Тук отново преминаваме от смешното, от забавното и абсурдното в ежедневието ни към това, което сърцето иска да каже, а ние трябва да чуем тихо… както житата молят за дъжд.
Една от най-добрите постановски, на иначе малко пошлия Сатиричен театър.
Господим Ибрахим и цветята на Корана
Истинска класика на сцената на Народния театър. Мариус Донкин прави най-добрата си за мен роля. И тук имаме и смешно и тъжно, но това, за което става дума, е някъде по-натам, след порастването и след смъртта… или пък точно някъде между тях.
Дом
В Сфумато знаят как да подбират спектакли с дълбочина и стил. Както винаги изчистена и минималистична сцена. Иван Несторов е човекът в дома. Но не в своя дом. Точно тук се крие иронията на заглавието. Той е възрастен мъж, изпратен от сина си във високотехнологичен старчески дом. Пространството, което обитава има точно обратните характеристики на идеята ни за семейно огнище. Не топлина и уют намира там старецът, а студено отношение и безсмислени правила. По същия начин не семейство се е оказало онова, което той е създал, а група използвачи.
Пиесата отново лавира межу смешното и тъжното, но тук смешното е изцяло под формата на ирония.
Макар не толкова популярно това представление по нищо не отстъпва на останалите изброени моноспектали и е единственото, което освен личната драма, поставя някой твърде актуални за западното общество социални проблеми.
Лалугер
Лалугер е последното попадение в Театъра на българската армия. Колкото и да сме свикнали с това, че Николай Урумов е лошия полицай/следовател/партиен деец, той се справя изключително добре и с ролята на селянина Дянко Лалугера, който идва от далечния си край до София, за да ни разкаже за тамошните нрави и проблеми. Цялото представление е свежо, забавно и отново накрая идва времето за сериозното и тъжното. За отношенията между хората, семейството, истинската любов и истинската вярност. Съвсем в контраст с предишния споменат моноспектакъл, Лалугерът ще ни разкаже как тях ги има. Ако не тук, то поне в неговия край.