АнтиХРИСТ

Според мен, последният филм на Ларс фон Триер „Антихрист” бележи неговия творчески спад и е сигурен симптом на жаждата му за внимание. Всъщност изчерпването и липсата на иновативни идеи личи още в предишния – комедията „Големият шеф”. За съжаление, макар комедията да има всички предпоставки да е смешна, тя не е. Има оригинална идея, крайни персонажи – объркани, странни, самотни. Просто обаче чувството за хумор не е нещо, с което може да се борави като по учебник.

Нещо подобно се случва и с „Антихрист”. Както казва самият Триер в едно свое интервю по рано по повод Бергман „трябва да се въведе ограничение за режисьорите да снимат до тридесет и пет годишна възраст. След това повечето от тях губят детското у себе си. Това се случи и с Бергман. Той загуби детското.” За съжаление, загубил го е и Ларс фон Триер.
Младият експериментатор на идеите и формата, вече експериментира само с визията. Насилието и сексът са предтекстът, за да бъде отново скандален.

Историята започва с Тя и Той и загубата на малкия им син. Първият епизод от филма носи най-неясни характеристики, според мен. От една страна, имаме естетизация на еротичното, а в една съвсем друга, но паралелна реалност, имаме трагедията на семейството. Самият образ на детето е най-енигматичният в целия филм. Детето тръгва от леглото си с ясната мисъл да се хвърли от прозореца. Това по никакъв начин не изглежда като нелеп инцидент или случайност. Самият поглед на детето пред спалнята на родителите му, хитър и дори малко злокобен, навежда на мисълта, че всичко следващо по-нататък, е плод на нечий замисъл и детето е инструмент, ако не и нещо повече в този план. От тази гледна точка, мисля, че може да има и хипотеза, в която детето е всъщност Антихриста, който вкарва родителите си в ада, от който няма измъкване.
По нататък във филма обаче, няма никакви други основания подкрепящи тази теза, освен може би, плачът, който Тя чува в един от първите дни в хижата. Непосредствено след този плач, започват истеричните й и агресивни пристъпи. Все едно, че детето, със смъртта си убива майката в нея, а после се опитва да я събуди, но тъй като тя е мъртва, събужда други нейни характеристики – на жената вещица, а не майка.
По всичко друго личи, че режисьорската идея, не е това, а че жената е изначалното зло. Като се започне от начина на изписване на заглавието, със символът на Венера на последната буква.

Още повече като се има предвид женските персонажи в предишните филми на Триер, особено Медеа и трилогията „USA” и макар по-скоро предрешена като фатална – жената в „Европа”.
В „Антихрист” това, което в предишните филми е прошепнато, подсказано, намекнато, е направо изкрещяно в ушите на кротките и пасивни зрители. Буквализирането на жената вещица е изведено до там, че самата Тя се занимава с научен труд върху вещерството.
Темата в „Антихрист” е изначалното природно зло, злото вътре в човешката душа, което колкото и религията, обществото и моралът да се опитват да подтиснат, излиза наяве в първия момент, в който е оставено само със себе си, далеч от всеки, който може да съди.

„Природата върви срещу всичко, за което говори религията. Природата ни напомня за неизбежната смърт и не ни предлага успокоение с нещо, което ни чака в отвъдното. В природата няма нищо подобно на Бог” казва самия Триер по този повод.