Физика на Тъгата

Връщаме се с ревю на роман. На фокус е новият роман на Георги Господинов „Физика на Тъгата”. За нашите читатели (ако има все още останали след едногодишната пауза), които не са запознати с автора, ще направя нещо като малка визитка.

Георги Господинов е един от най-превежданите български автори. Автор е няколко стихосбирки („Лапидариум”, 1992; „Черешата на един народ”, с издания от 1996, 1998, 2003; „Писма до Гаустин”, 2003, и „Балади и разпади” от 2007), сборника с разкази „И други истории” от 2001 (преведен и издаден в някои европейски държави), две пиеси „D.J.” и „Апокалипсисът идва в 6 вечерта” (поставена от Маргарита Младенова в МГТ „Зад канала” и с която се открива техният театрален сезон 2010/2011), както и романът „Естествен роман” (който според някои мои колеги е може би най-добрата му книга изобщо). Писателят е съставител на сборника „Аз живях социализма. 171 лични истории”, 2006, съавтор на „Инвентарна книга на социализма”, 2006, но и на много други текстове.

Дотук добре. Който чел, чел, който не е чел Георги Господинов бих му казал, че вторият му роман „Физика на Тъгата” е едно добро начало, ако иска да е в крак с младата българска литуратура. Аз си закупих книгата с автограф от щанда на ИК „Жанет 45” от Панаира на книгата, провел се в НДК преди седмица. За жалост с автора не се видях, но той е бил така мил да подпише известно количество бройки предварително.

Но стига съм плещил глупости. Време е за превзетия интелектуално-академичен литературен анализ, разбираем само за техните автори – соц-академиците. Шегувам се, не мога да пиша  с онзи висок стил, изпълнен с термини, но затова пък ще направя по-ценното в случая – ще пиша от гледната точка на средностастически читател.

„Физика на тъгата” е хроника на човешката тъга. Като се замисля – тя е дори малко повече. Четейки я, имам чувството,  че авторът е събрал цялата човешка (българска) жалост на света и я е „излял” върху страниците на своя „нечист” роман. Като казвам нечист, нямам предвид, че е наблъскан със секс истории, а че, че не е линеен роман с фабула. Това е микс от различни, предимно тъжни, истории на хората, които са гравитирали около писателя, но в един момент, подобно на космическите обекти, са се отдалечили нейде из космоса.

Всъщност такъв е и предишният му „Естествен роман”, както и тези, на които е съавтор – леко хаотични, впускайки се в разни странични на пръв поглед никому ненужни истории.

„Романът не е ариец”, казва Гаустин, един от героите в книгата. „Физика на Тъгата” също не е ариец, нито дори тракиец. Той, романът, изобилства от всякакви духовни проникновения и лични „апокалипсиси”. И тъй като книгата няма обособена структура, ще цитирам известни пасажи от нея, които ми направиха впечатление:

„Бог е насекомо, което ни гледа. Само малкото може да бъде навсякъде.” – Гениално!

„Откъде да знаем например, че пчелите не пишат романи.” – Много ми хареса. Уви, цитирайки го във ФБ един приятел уби пчелата в мен, като ми поднесе информацията, че пчелите живеят само месец. Една колежка обаче ми върна вярата като ме попита „Ти чел ли си пчелен роман?” Не губя вяра, че кратката форма е най-съвършена.

„На другия ден след апокалипсиса няма да има никакви вестници. Каква ирония…”

Безпорно най-силният момент в романа е метафората (липсва ми академичният речник. В НАТФИЗ научих само „метафора”, „алегория” и „ОРГАНИЧНО”!) на минотавъра. На човека-минотавър. Дали всички ние сме минотаври, затворени в лабиринта на обществото и институциите, или авторът оставя правото си на затворник само за себе си, до последно не разбрах. Но всеки ценител на митовете и легендите може да хвърли едно око.

Пак се отплеснах. По същество! От гледна точка на човек, живял 3 години във въпросния соц, ми беше безкрайно любопитно да прочета носталгичните спомени на разказвача по време на соц-а. Авторът си спомня блажените времена, когато в киното са се въртяли филми за индианци. Детство, изпълнено с някаква особена тъга, носталгия към миналото. Трепети по 90-те и скуката на 80-те.

Не се разбира дали героят не е умирал от щастие или точно обратното, имал е щастие, което сега му липсва. Аз обаче съм съпричастен. Ако Костенурките Нинджа и Супермен са убили неговите индианци от детството му, то моето детство бе убито от WoW, CS, DOTA, мота и т.н. Това е проблем на поколенията. Както гласи едно меме „Страх ме е от деня, в който ще трябва да обяснявам на детето си какво е „lolcat”.

Интересно ми беше също така дали, ако се извадят отделни персонажи, наред със съдбите им, не би се получил един любопитен арт-филм? Имаме невероятния шанс да покажем на света Българската Тъга в лицето на гения Гаустин, Жулиета, която чака Ален Делон пред киното, Момчето, което всъщност е минотавър, и капсулите на времето. А защо не и Световната? Дали няма един минотавър нейде в някое американско мазе, което си спомня за Франк Синатра?

Завършвам това „ревю” (не, сериозно, кой го въведе този термин в литературната критика?!) с уточнението, че съм пленен от „Физика на Тъгата”. Единственото, с което не се разбрахме с автора, е презрението му към феномена, наречен „геймър”. Но мисля, че го разбирам! Сигурно и аз няма да съм щастлив, когато моите символи на свободата останат затворени  единствено в лабиринта на моята памет.