Златният Вълк

Златният Вълк
Издаден във сборника „Мечове в Леда“

Гарет се подаде на главната улица. Пара излизаше от запъхтените му гърди, а бузите му бяха зачервени не толкова от сковаващия студ, колкото от напрежението, което мъчеше душата през изминалите дни. Тревогата нощес до толкова се бе усилила, че дори  не успя да мигне. Гарет се огледа очудено. В пoсока градската порта нямаше жива душа, но пък откъм центъра на крепостното селище се нoсеше сериозна врява. Вътрешностите му се свиха за сетен път и той пое към средата на градчето. Трябваше да открие Будика… на всяка цена.
Центърът на градчето, което обикновено бе просторно и пусто място със статуя и няколко сергии по средата, в момента гъмжеше от живот. Гневни селяни, омешали се с градската стража, викаха в екстаз и се влачеха като процесия около църковните власти, дошли тук рано сутринта от града на Студената Река. Пребледнял от притеснение, Гарет се смеси с тълпата и тръгна с тях.
Скрит в сърцето на огромната маса от хора, изпълнили главната улица, Гарет локализира Инквизитора. Не много едър мъж в ризница и традиционен бронзов жезъл крачеше с ескорт от  двама църковни изпълнители, също облечени в ризници с отличителния знак на църквата. Спираха се от врата на врата и щателно проверяваха всяка една къща.
Гарет забави темпото. В един друг свят, където той беше смел войн, а не обикновен човек, изтъкан от страхове, щеше да си пробие път през тълпата и да убие Инквизитора. Ала той живееше в този свят и единственото нещо, което можеше да направи, бе да открие Будика преди фанатизираните негодници. Гарет походи още малко с тълпата за линч и си тръгна.
На път за  вкъщи той прехвърляше варианти в главата си какво да прави. Едва ли щеше да открие приятелката си, която беше обречена на екзекуция. А дори и да я намереше, тогава какво? Щяха да избягат заедно през граничните планини и да заживеят щастливо отвъд морето? Глупости. Такива неща ставаха в приказките, но не и в истинския живот. Така Гарет, малко, по-малко, се отдаде на мрачни размишления, докато изведнъж…
– Ей, момко – раздраният глас на алкохолик го извади от мислите му – Ей, момко ела насам за една градусова напитка.
Гарет погледна към човека, който го викаше и видя планинския скитник Рандал. Възрастен мъж с бели кичури в черната коса, леко мургав и увит в дебел и стар планински плащ. Не особено лицеприятен и затворен тип, за когото се носеше мълвата, че пие много и има малко приятели. Всъщност нещо напълно нормално за човек, обитаващ граничните планини. При други обстоятелства Гарет би го подминал, но задаващият се патрул на църковната власт, го принуди да пристъпи до Рандал и да поеме от бутилката, която му подаваше. Гарет отпи от бутилката и с учудване установи, че пие вода.
– Църковните мишки обръщат това място с главата надолу, само за да се докопат до твоята приятелка– говореше Рандал втренчил поглед напред – Без да задаваш въпроси тръгни след мен и ме следвай. По една случайност знам къде се крие тя.
За момент Гарет си помисли, че това е капан, но друга атернатива нямаше. Той последва Рандал и след две пресечки, двамата влязоха в мазето на една къща. Там ги чакаше Будика, кестенявокоса красавица, облечена в кожени дрехи, която се хвърли от щастие на врата на Рандал и го целуна по бузата.
– Къде беше ? – попита Гарет, след като отмина първоначалната емоцията от щастието – Не трябваше да изчезваш просто така, без да ми оставиш знак.
– Не можех да ти оставя знак. – ядоса се Будика, след което му разказа накратко, какво се бе случило с нея.
Градската стража нахлула в  дома им  през онзи отвратителен ден и убила баща и, който отказал да каже къде се крие дъщеря му. Избягала през прозореца и се лутала без посока, когато се появил Рандал и я скрил от шайката. Рандал щял да и помогне да избяга сутринта, като я преведе през планините, но призори пристигнала църковната власт.
– А и не можех да тръгна, без да те видя за последно. – завърши разказа си Будика.
– Благодаря, но… не може ли да измислим нещо, някаква лъжа, знам ли…
Рандал застана между двамата и погледна Гарет.
– По-добре е да се махне от това проклето място. Тя има таланта да бъде  магьосница, момче. Нека избагя на място, където няма забрани и човек може да следва мечтите си. В най-добрият случай тук я очаква клада.
– Чакай малко, откъде знаеш това? За нейните способности?
– Гарет аз му разказах, разказах му всичко. Само той познава проходите като хората. Разбери.
Гарет замълча и се замисли. Ако не беше слисан и объркан, и още повече, ако не обичаше безусловно Будика, сигурно щеше да се усъмни в Рандал и познанията му по магия. Фактите обаче бяха на лице. Ако Рандал искаше да предаде Будика, щеше да го направи още вчера. И нямаше да получи  награда от църквата, а точно обратното – линч за съучастничество. Самият Гарет се чувстваше провал. Родителите му бяха починали, но богатият му чичо го бе осиновил и му даде всички шансове за успех.  Не бе лишен от нищо и именно затова нямаше амбицията да постига нищо. Единственото, което имаше бе Будика.
– Добре. – отвърна Гарет – Понякога имам тази идея за бягство в главата си. Идвам с теб Будика. Ще дойда с теб на края на света!
Рандал изръмжа и се опита да противоречи, но Будика даде ясно да се разбере, че няма да замине без Гарет. Тя, подобно на него, нямаше какво да губи, а и от доста време таеше любовни чувства към Гарет. Накрая Рандал склони и разкри на Гарет плана за бягство.

Тримата се срещнаха в сянката на Западната Порта. Това бе символично име, тъй като някога тук бе имало крепостна стена, а сега бе просто дървен пост с двама стражи. Гарет бе добре екипиран. Носеше раница с провизии за поне седмица, стар ръждясал меч от дядо си и  се беше забулил точно според плана – като монах. Рандал и Будика бяха направили същото. Спогледаха се, кимнаха си един на друг, след което тръгнаха към Западната Порта.
Разчитайки, че ще се натъкнат на местни стражи, тримата преминаха спокойно поста, когато след тях се чу вик. Обърнаха се и видяха от дървената кабина да излиза войник на инквизиторите с ръце на кръста. Преди да успее да каже каквото и да е било, пред слисаните погледи на Гарет и Будика, Рандал извади нож и го наръга няколко пъти. Тримата побягнаха.
Последва шеметен бяг. Мрачни, сякаш подпухнали, облаци фучаха над тях, докато препускаха без да пестят сили. А в далечината, като че ли се задаваше буря. „Бурята може да ни връхлети. Нищо не би могло да ме спре да отведа Будика от тук”. Докато бягаше, изведнъж му се привидя огромен златен вълк, който ги гледаше. Спря се за миг, но звярът все още си стоеше там.
– Гарет? – извика му Будика.
– Виж!  – извика и Гарет и посочи към вълка. Ала вече там нямаше нищо.
Рандал му се скара, че губят време и Гарет реши, че всичко е плод на страха, който поражда странни неща в главата му. Продължиха да тичат, докато в един момент спряха за кратка почивка и Рандал ги поведе в страни от пътя, за да навлязат в планината.

Веднага се разбра за убийството на църковния войник. Любопитно хлапе, правещо снежен човек извън града, забелязало разправията и хукнало към центъра. Инквизитора и  неговите колеги стояха над трупа му, а градската стража държеше зяпачите настрана. Капитанът на стражата се обърна към Инквизитора с очакване. Църковният служител отвърна на погледа със ситните си черни очи и изръмжа.
– Капитане, със силата на върховната  църква, Ви нареждам да заделите част от хората и да организирате селяните в шайка за преследване на проклетниците.
– Не е ли малко пресилено? – опита се да възрази капитана и посочи облаците  -Ако това не ги убие, обитателите ще го направят.
–  Знам, че има хижи по планините, капитане. Не съм глупак – излая Инквизиторът, след което добави със спокоен тон – Искам тези еретици!
Капитанът кимна и се зае със задачата. Инквизиторът стисна юмрук. Амбицията беше по-силна от вярата. Само вяра не беше достатъчна да хукне из планините, да гони някакви жалки шарлатани. Да, фанатизмът бе добро оръжие, стига да знаеш как да го използваш.

Рандал крачеше напред с енергия, неприсъща за годините му. Краката им до колене бяха затънали в снега и тримата мъчно си пробиваха път измежду стотиците великански дървета, твърди и непоклатими от вятъра, който плющеше силно.
Гарет преосмисляше моменти, в които ако можеше да се върне назад, би променил хода на събитията. Будика още от малка имаше увлечение по народните ритуали, предадени от баба и. Някои ритуали, особено тези за здраве и лечение, често включваха първобитното използване на магия и бяха забранени от църковната власт. Будика определено владееше някаква сила, тъй като ритуалите, правени от нея, работеха. Момичето се опита да научи Гарен на всичко, което знае от баба си, но при него някак си нещата не работеха. Нито усещаше това, което тя изпитваше по времена ритуал, нито пък магията се получаваше в ръцете му. Докато при нея силата просто извираше и тя успяваше да  съживява повехнали цветя или да променя посоката на вятъра. Много пъти Гарет и бе донасял ранени животни и двамата скришом извършваха напълно безобидни ритуали за изцеление.
Гарет не взимаше присърце факта, че магия не протичаше през него. Знаеше как църквата действа в случай, че надуши магия и како прави с хората практикуващи я. Затова той пазеше тайна и се опитваше да предпази Будика по всякакъв начин. Уви – неуспешно. В един момент той просто трябваше да я спре, да и забрани…
Ужасът ги връхлетя едва вчера, когато с Будика решиха да направят забранен ритуал, за да съживят едно умряло куче. Опасна практика, за която никой не смееше да споменава. За ритуала момичето бе прочело от някаква странна книга, която преди не бе намирала в ръкописите на баба си, но благодарение на наученото от старата жена, девойката успя да разчете написаното на стар диалект.
Гарет си спомни с болка ужасния момент. Тялото на кучето бе положено в начертан кръг и Будика бе застанала пред него. Гарет седеше до нея в пълно мълчание, стараейки се да не издава нито звук, тъй като от малкото, което знаеше, ритуалите трябваше да се изпълняват в пълна тишина за да може думите, изречени от заклинателя, да бъдат правилно чути от отвъдните духове, които „осъществяваха“ магията.
В основната част от ритуала зад бъчвите, с вик и дървен меч в ръка, скочи хлапето на Чатуинови.  Това прекъсна Будика, която с ужас изпищя и излезе от състоянието на транс. Гарет бе побелял от уплаха и му причерня. Когато дойде в съзнание, завари Будика, която трепереше върху прашните дъски, а детето на Чатуин лежеше в локва кръв. Измина минута, докато тя се свести и двамата избягаха от къщата.  В паниката обаче Гарет изгуби посоката, в която бягаше момичето и успя да я открие едва днес.
Слънцето вече бе залязло, но тримата продължаваха в мрака. Рандал искаше да имат колкото се може повече преднина в случай, че след тях бе организирана шайка. Нещо напълно възможно, като се имаше предвид убитият войник на църквата.
След още малко преход тримата достигнаха до един от последните навеси. Тъй като се задаваше буря, Рандал ги натика вътре, като умишлено не запалиха огън. Гарет прегърна Будика и се загледа през прозореца.
– Може да дремнем за малко тук и на сутринта да изчезваме преди изгрев слънце. – рече Рандал.
– Услугите не са безплатни – изведнъж каза Гарет –  Какво ще поискаш ?
Рандал се ухили от това, а на Гарет не му стана по-приятно. Рандал имаше една от онези усмивки на изпечен мошеник,  от които вътрешно усещаш, че не можеш да имаш доверие.

– Все някога ще си поискам отплатата, но няма да е нищо фатално, повярвай ми.
Будика пое ръката на Гарет и  го погледна в очите..
– Рандал е прекарал десетки магьосници през тези планини Гарет…
– О, каква изненада! Рандал Скитника изведнъж се превръща в Рандал Контрабандиста?
– Вече няма какво да губя.. Остана ми само да мечтая за вълшебните земи, където магьосници свободно практикуват магията.
Бе му писнало хората да бягат, вместо да се борят. И да искаше да отговори, да изкрещи, но не можеше тъй като изведнъж отвън се чу силен рог. Гарет хукна към прозореца и се ококори.
– След нас!? – едва не извика Гарет и се обърна – Толкова рано?
Рандал за пръв път показа нотка на колебливост и несигурност.
– Сигурно водят кучета. – отвърна Рандал.
– Що за трапер си ти…
– Няма време, ще избягаме през бурята. Останем ли… знаете какво се случва с вещерите. Ще ни натикат  в казан с вряща вода… отвратителна смърт.
В друга ситуация Гарет сигурно би му се нахвърлил, но отдалеч се чу лай на кучета.

Инквизитора налагаше бясно темпо и даваше зор на кучкаря. Капитанът на градската стража не бе особено сговорчив, но добре, че се изсипаха гневните роднини, повлекли със себе си една дузина, предубедени и вярни на църквата диваци.
Шайката, включваща двама стражи и капитанът им, местните и инквизиторите достигнаха до последния навес, когато съзряха в мрака някакво движение. Кучетата се разлаяха още по-силно и започнаха да се дърпат в същата посока.
– Колко са? – запита Инквизиторът.
– Може би двама или трима – отвърна някой.
– След тях ! – ревна амбициозният предводител – Вещицата искам жива. Всъщност, искам всичките еретици живи…
Трима „нарушители“ на властта бяха по-добре от един. Повече пари, по-голям съд, повече народна гняв и разбира се… издигане.

Рандал  Скитника буквално лазеше пред тях и проклинаше. Гарет вече изнемогваше и дърпаше Будика, която едвам се влачеше след него. Краката му постоянно подаваха под лъжливия сняг и с всяка стъпка се оказваше затънал почти до кръста. Какво безумие! Освен кучетата зад тях вече се чуваха и хората, които викаха и се координираха в опита си да ги обградят. Започна да бие вятър и съвсем скоро щяха да ги заловят.
Рандал обаче успя да им спечели малко време, тъй като ги прекара през каменист участък. Гарет почувства лека надежда, че се измъкват, когато зад ухото си чу изфучаване, последвано от силен удар в гърба. Той залитна и се катурна надолу по стръмният склон. Виковете на Будика и тези на преследвачите се сляха в един дълъг миг, в който светът около него стана водовъртеж от бели цветове. Болезненото падане прекъсваше
грубо всеки момент, когато тялото му се блъсваше в нещо каменисто.
Накрая тупна в една пряспа. Очакваше причерняване и потъване в забрава. Уви, беше жив и ужасът продължаваше.  Надигна се и установи, че това, което го бе ударило, е стрела от арбалет, забила се в раницата му. Някъде над него се разрази страшна врява и Гарет трябваше да става, защото чу стъпки на хора зад себе си.
– Ето го ! –  чу се вик.
Гарет се извърна и видя двама души, които бяха на около двадесет метра зад него. Захвърли раницата си, грабна ръждивото оръжие и хукна да бяга. Препъваше се между дърветата, прескачайки дълбоките преспи. Първият от преследвачите му обаче го настигна бързо и го нападна с копието си.
Гарет трябваше да се защитава, а никога не бе въртял меч. Ръката му, която трепереше от студ, сега едва не изпусна оръжието. Краката му изведнъж омекнаха и той се почувства като мекотело, неспособно да помръдне. Преследвачът тръгна към Гарет напред с копието и започна да нанася мушкащи удари, които младежът отбягваше, подскачайки назад.
Изпаднал в паника от страх, Гарет вдигна ръждивия меч и с отчаян вик, замахна към нападателя, който не очаквайки съпротива, се препъна в снега и падна на колене. Ударът на Гарет бе вял, непремерен и ръждивото острие се заби с инерция във врата на човека. Кръв шурна наоколо и обагри снега с алена шарка. Преследвачът изплю течността, която го задавяше, и се сви в агония върху пряспата.
– Проклет да си! – изкрещя вторият преследвач, който се спусна срещу момчето.
Гарет почувства проклятието след себе си.  Това го ужаси още повече и вдъхна нов стимул за бягство. Залитайки, той пое надолу по планинския склон, надявайки се да се измъкне и после да открие Будика. Но както целият му живот досега, това се оказа празна мечта.  Дори не можеше да се надява, че ще избяга обратно в града и че никой няма да го разпознае.
Другият преследвач бе плътно зад него и го хвана за наметалото. Гарет изкрещя и се обърна към него, готов да го удари, но в този момент усети адска болка в хълбока си. Последвалият шок го парализира временно. Преследвачът също стоеше закован. Гневът и омразата дотолкова го бяха заслепили, че дребничкият човек от града не бе вярвал, че е способен на такова нещо. Объркан, той се спусна да помага на Гарет, но младежът бе толкова паникьосан, че го изрита с крак. Преследвачът залитна и се катурна назад.
Гарет изкрещя от болка и извади окървавената секира от раната. Отпусна се на земята и се загледа в сивите облаци, които настъпваха подобно на армия, готова да помете противника си. Със затъпените си от възбуда и страх сетива дочу далечните песни на преследвачите и кучетата. Тяхната песен се отдалечаваше и отстъпваше място на симфонията на вятъра и гората. Ловът за него като че ли беше приключил.
Младежът се надигна и пое нагоре, държейки се за раната, която не го болеше, но кървеше обилно. Установи, че човекът е разбил главата си в един изпъкнал над снега камък, и съжали. И двамата бяха изплашени до смърт – единият защото бягаше, а другият просто не знаеше какво прави. Със съжаление втренчи поглед на петнадесет метра по-надолу, където другият му „противник” се гърчеше в снега, давейки се в собствената си кръв. Извърна поглед, отвратен от себе си, и закуцука нагоре сред дърветата.
Едва си пробиваше път, а силният вятър го повали няколко пъти. В един момент изгуби представа за реалността.  Падна на колене пред една пещера, пред която изваяна от сняг, гордо стоеше статуя на вълк. Реши, че е започнал да халюцинира от загубената кръв. Но после се приближи до статуята и установи, че всъщност е истинска или е от лед. „Обитателитен! ” Каза си на ум, но и да не бяха те с него вече беше свършено, защото щеше да умре.
Със сетни сили се довлачи до пещерата, за да намери прикритие от бурята. Мракът го обгърна напълно, след което нахлу и в съзнанието му.

– Гарет! – Изкрещя Будика, ала Рандал я задърпа за ръката.
– Остави! Ще ни хванат, няма как да се върнем за него. Хайде !
Будика бе готова да хукне след търкалящия си Гарет, но видя силуетите, които се приближаваха. Част от тях хукнаха към Гарет. Сърцето и се изпълни с ужас, но нямаше какво да направи. Време за мислене просто нямаше, а Рандал я дърпаше все по-ожесточено. Искаше и се да изостави всичко и да се предаде, за да бъде заедно с Гарет. Това щеше да бъде красива смърт. Двама влюбени умират заедно, убити от света, който ги мразеше. В този момент обаче една стрела се заби в дървото до нея и тя инстинктивно се хвана по-здраво за Рандал.
Някакси траперът успя да се изплъзне на преследвачите, след като прокара Будика през опасни и заледени пътеки.  Но бурята ги застигна и силният вятър едва не ги събори. Накрая те достигнаха планинска хижа на два етажа, построена от камък и дърво.
– Тук ще те скрия. На сутринта ще се измъкнем.
– Ще ни хванат. – Будика вече съжаляваше, че изобщо бе тръгнала.
– Има тайник, който не могат да открият. Никога не го откриват. – извика и Рандал –  Продължим ли, бурята ще ни убие.
Рандал извади връзка ключове и отвори вратата на хижата. Озоваха се в голям салон с дървен под, на който бе изографисан огромен кръг, подобен на този, който се ползваше в ритуалите. Това изненада Будика, но нямаше и миг за размишления. Рандал я заведе в дъното на салона, където имаше фалшива стена, отвори тайник със стълбища надолу, водещи към малка тайна стаичка под салона. Рандал натика Будика вътре и затвори вратата след нея.  След което се запъти да напали камината и да приготви масата. Всичко трябваше да изглежда сякаш хижата работи от доста време насам.
Рандал палеше факлите на вторият етаж, а в камината на салона вече гореше огън, когато по вратата се чу силно тропане. Рандал слезе в салона и с пълно хладнокръвие отвори лекичко вратата. Кожена ръкавица, покрита с метални халки, блъсна вратата, избутвайки трапера назад и шайката нахлу в салона.
Пред Рандал стоеше Инквизиторът, малко зло човече  в животински кожи и ризница със съответните църковни символи и татуировки по ръцете. Той беше заобиколен от бодигардовете си, църковните песове, а зад тях бе капитанът на стражата и част от шайката.
– Така! – започна Инквизиторът – Арестуван си по обвинение в ерес…
– Чакайте малко ! – едва не изрева капитанът и застана между Рандал и църковния служител. – Та това е Рандал… Рандал Мейс – Хижаря, известен още като Скитника. По никакъв начин не е богохулство.
– Така ли? – повдигна вежди Инквизиторът – Тогава го арестувам за съучастничество и окриване на вещери.
– Не знам за какво става дума. – заекна Рандал, който освен че бе мошеник, бе и добър актьор.
–  Аз съм обикновен хижар и тук няма никакви вещери. Хайде Грейвс    ! –
Рандал се обърна  към капитана – Познаваш ме от години, направи нещо. Никога не бих се замесил в неприятности.
– Невинен е! – замоли се капитанът, който само си мислеше, че познава Рандал – Той живее в планините от години и прекарва тук с месеци. Слиза в града веднъж годишно само за провизии. Не съм го виждал да идва от поне месец. Няма как да е един от онези, които гоним. Прекалявате вече!
Инквизиторът се ядоса на опърничавостта на капитана. Само да можеше да му сподели, че просто му трябва нарочена жертва, та да спре да реве постоянно. Изнервен, инквизиторът нареди да обърнат хижата с главата надолу. После седна да се нахрани.
Будика обходи тясното помещение, не се виждаше нищо. Ръцете и напипаха рафтове пълни с книги. В този момент се стресна, когато чу, че горе се случва някаква галимация, последвана от блъскане и тропане на крака. Съжали, че се докара до тук и седна на пода със сълзи на очите.
Гарет сигурно вече беше заловен, а рано или късно щяха да открият и нея. Тя седна на земята и зарида. Вина я пронизваше за убития и баща и погубеното дете. Вина, че заради нея Гарет трябваше да бяга от познатия му свят. Вина, че с годините той бе развил  чувството, че трябва да се грижи за нея. В замяна тя можеше да му даде само безрезервна любов, за която обаче все още бяха прекалено млади, за да бъде консумирана. Вина, че може би вече бе мъртъв.
Затвори очи и се размечта. Мечтаеше за това как сутринта откриват Гарет и двамата пресичат граничните планини. След това се отплащат на Рандал някакси и с кораб отплуват отвъд океана към вълшебния бряг. Стигнеха ли там ги очакваше свободна земя на кралства, изпълнени с магия. Крале, предвождащи армии от войници и магьосници, борещи се за единствения трон. Земя, където магията беше в помощ, а не заплаха…

Гарет се събуди. Все още беше нощ, а навън бушуваше стихия. Не можеше да прецени дали бе умрял, или изпаднал в безсъзнание, но внезапна болка, съпътствана с треска, го събуди от състоянието му на транс. Гадост, все още беше жив. Но това бе за кратко, тъй като раната му щеше да гангреняса и да го убие бавно. Надяваше се да се повяват обитателите и да го убият на място. Обитателите бяха огромни снежни човекоядци, които съвсем доскоро бяха мит и се смятаха за изчезнали. Но откакто магията бе забранена, те се бяха появили отново без обяснение.
Изведнъж чу шум, шум от вятъра и си помисли, че спасението, което щеше да го отърве от живота, идва.  В пещерата нахлуха вълци, много вълци. Гарет бе по-скоро учуден, отколкото уплашен. Човекоядци или вълци, все тая. Остана изненадан, когато вълците не само го наобиколиха, но и се сгушиха в него, за да го затоплят. И тогава се случи чудо, което потвърждаваше съмненията му, че е умрял. Пред него се издигна златистосиня мъгла, която обгърна животните и него, и в един момент изчезна. Пред лицето му се появи огромен златен вълк.
„Не си умрял Гарет.”,чу гласа на съществото в главата си.  Вече със сигурност бе умрял. Бе свидетел на магия, макар и първобитна, но говорещи вълци…
„Зная кой си Гарет, аз съм обладана от магия на преходната епоха и знам всичко, което се случва тук”. Гарет се отпусна. Съществото четеше мислите му и нахлуваше в ума му с отговорите си още преди той да ги бе изрекъл. „Някога бях човек, но безотговорността на един безразсъден повелител на магията ме сля с антични сили и сега съм това, което виждаш… „.  Гарет почувства облекчение на болката и продължи да слуша разказа на съществото. Слушайки призрачното същество, в главата на Гарет се разиграваха ретроспективни сцени от миналото на този приказен дух. Съзря я – млада ученичка, боравеща с магия. След това учителят и, които му приличаше на някого, но не можеше да прецени на кого. Видя ги в битка изправени срещу могъщ магьосник, който ги проклина след смъртта си. Учителят и, смъртно ранен, изпълнява ритуал.
„За да не изгуби живота си, учителят ми извърши заклинание…- продължи призракът. – …Което му отне магията и ме обрече на това съществувание во веки”.  „Хубаво”, рече си Гарет, но какво общо имаше това с него, Будика и Рандал… изведнъж го разпозна ! Учителят на този дух бе Рандал. Потръпна…
„Изправи се и навлез в ядрото на пещерата. Там съм аз на златен трон. Счупи печата и ме освободи. Така ще се освободиш от смъртното тяло и ще спасиш Будика. Счупи печата и ме освободи ! Безсмъртието е цената, която трябва да платиш, ако искаш тя да живее”. Гарет се надигна и закуцука навътре. Вълците се надигнаха и тръгнаха с него. Светлината от преходния дух осветяваше пътя му.
И ето, че навлязъл дълбоко в пещерата. Следван от вълците, той достигна до трона. Голям златен пиедестал, на който се покатери преходният дух във формата си на вълк и се сля като статуя с него. „В ядрото на планината” чу гласа в глава си Гарет „Счупи печата и освободи душата ми! ”. Прималял, Гарет постави ръката си на печата – вълча глава поставена на облегалката. Стисна я и тя се счупи, след което изригна светлина, която изгони болката и страха.

През дъските на стаичката нахлу тънка светлина. Будика се пробуди и осъзна, че вижда малките лъчи на слънцето, проникващи през цепнатините. Огледа се наоколо и установи, че около нея е пълно с книги и странни предмети. Книгите  подозрително приличаха на тази, която тя откри сред свитъците на баба си. Преди да започне да си задава въпроси, вратата на тайника се отвори и тя видя Рандал. Той я погледна замислено, след което подчерта:
– Все неща, които клиентите ми трябваше да оставят в бягството си.
Будика бавно изкачи стълбите и се озова в салона. Всичко бе преобърнато. По земята се търкаляха празни кани от вино, обърнати маси и парчета храна.
– Не магията, а пиенето трябва да им забранят на тия говедари ! – ядосано изръмжа Рандал.
– Какво стана? – запита Будика с уплаха в очи.
– Не е ли очевидно? – озъби се Рандал – Не те откриха и на сутринта си тръгнаха, продължавайки издирването ти.
– О! – сепна се Будика и седна на едно столче. – Сега какво?
Настъпи неловко мълчание. Рандал започна да се усмихва зловещо и Будика потрепери.
– Защо си мислиш, че те докарах тук? В тая хижа, а? – поде Рандал.
– Заради бурята – искаше и се да вярва на това.  – Щеше да ни убие…
– Спри да се правиш на глупава – изсъска Гарет и се надвеси над нея – Бурята бе безобидна. Ти имаш силна магия у себе си, но неосъзната.
– Какво имаш предвид? – Будика понечи да се изправи, но Рандал я бутна обратно на стола.
– Времето е на моя страна. Отървах се от досадния ти приятел, а инквизицията ме подмина. Какво си мислиш, че следва оттук насетне.
Каквото и да „следваше” Будика реши, че може би е по-добре да бъде убита от Инквизицията, която поне забраняваше сексуалното насилие, отколкото да бъде насилена от някакъв луд. Тя скочи, отблъсна Рандал и хукна към вратата.

Инквизиторът беснееше като котка, набарала валериан. Не откриха и следа от еретиците. Но вместо това планината им бе сервирала неприятна среща с човекоядец, който уби кучето им, плюс два заледени трупа, най-вероятно убити от бегълците. Слънцето грееше весело, което лазеше по нервите на мрачния църковен служител.
– По-добре да се махаме от планината – капитанът постави ръка на рамото на Инквизиторът – Въртим се в омагьосан кръг.
Готов да нанесе юмрук в наглата мутра на подчинения си, божият служител изведнъж се сети за нещо. „Омагьосан кръг !”  Да, точно така. Инквизиторът си спомни, че бе забелязал големия, начертан кръг в салона на хижата, но бе прекалено зает с мисли за предстоящото си повипение, за да направи връзката. С такива кръгове еретиците призоваваха гнусната си  магия. Той бе прав ! Траперът ги окриваше !
– Връщаме се в Хижата, капитане – галантно отмести ръката на капитана от рамото си – И се молете на нашия Отец да нямате нищо общо с окриването на бегълците, защото жив ще ви сваря в казана.

Будика се съвзе и почувства пулсираща болка в главата си.  В този момент си спомни как бе на една крачка да излезе от хижата, когато невидима сила затръшна вратата и тя се блъсна в нея. След това се стовари на земята и светът изчезна в червено петно от болка, придружено от смеха на Рандал.
Опита се да стане, но почувства силните примки на въжета около тялото си. Бе завързана, сериозно при това, защото колкото повече се опитваше да мърда, толкова повече въжетата се стягаха около нея и причиняваха ужасна болка. Шокът бе още по-голям разбра, че е полугола и цялата изрисувана със странни символи. Рандал бе коленичил до нея и я гледаше втренчено.
– Изрод ! – извика Будика
– Загубих магията си преди години. – започна да разказва Рандал – За да не умра в мъки, трябва да жертвам хора, владеещи магията. Магьосници, бягащи от Закона, които никой няма да съжали и потърси.
– Ти стоиш зад всичко !? Ти си подхвърлил книгата в дома ми, наблюдавал си ме, знаел си за мен !?
– Да. – кимна Рандал, с лека нотка на тъга и носталгия в гласа си – Преди да открия магията бях актьор, знам как да лъжа хората и да разигравам сцени. Но после станах магьосник, а след това изгубих себе си във войните, когато църквата взе властта.
– Какво ще правиш с мен?
– Нямам друг избор, трябва да те жертвам, за да продължа да живея и да придобия силата ти. Имаш много могъща магия, която ще ми помогне да убия инквизиторите.
Будика започна да пищи и да вика за помощ. Рандал бе сложил защитно заклинание на вратата. Инквизиторите не можеха да влязат вътре, нито да подпалят хижата, нито дори шум от тях щеше да бъде чут вътре.
–    Ритуалът трябва да се изпълни при пълна тишина.- каза бавно Рандал, след което натика парцал в устата и се зае с ритуала.

Гарет се събуди в свят без страх и болка. Усещаше миризмата на… на своите братя. Десетки негови братя, които той не виждаше, но подушваше и усещаше в душата си. Пое път през мрака и след малко излезе на светло. Вече не виждаше както преди, светът бе в черно и бяло, а самият той стъпваше леко без да потъва в снега. Статуята от лед бе там и в отражението и разбра, че вече не бе човек, а огромен златен вълк, който се извисяваше над другите.
Братята му го наобиколиха и се на наредиха като войници, готови да бъдат командвани.  Всеки един от алфа-мъжкаря, до най-нисшестоящия във всяка от глутниците бяха готови да умрат за него. Златният Вълк  надигна глава и зави. Последва вой на стотици вълци. Това продължи няколко минути, но човешкото, останало у Гарет, взе надмощие и той си спомни целта на своята живот. Да спаси Будика.
Вълчата глутница препускаше из снега. Някой от тях се спираха и виеха, като по този начин изпълваха с ужас сърцата на Обитателите, които се криеха из планините. Нямаше поет по тези земи, който да можеше да опише невероятната гледка на устремените диви животни. А сърцето на Гарет биеше лудешки и изпомпваше кръв два пъти по-силно от всякога. Той  чуваш и надушваше черната магия, която се стичаше пред него. Усещаше миризмата и обърканите, жалки хора, които се опитваха да я спрат.
Глутницата достигна хижата и връхлетяха светкавично хората, които я обсаждаха като придошла река. Настана кървава вихрушка от прегризани гърла и посечени вълци. Инквизитора бе впрегнал войниците си да разбият вратата, като използваха стълба на отсечено дърво, като таран. Уви, безуспешно.
Щом видяха огромния вълк, пуснаха дървото и насочиха арбалетите си към вълците.
– Звяра ! – изпищя Инквизитора – оставете вълците, посечете звяра !
Инквизитора, изпаднал в ужас, забрави за амбицията и предусещайки гибелния си край впрегна силите си във вярата.
–    Анатема! Победа! Анатема!
След, което извади меча си и се нахвърли към Гарет. Двамата се сблъскаха по средата на битката. Стрелите от арбалетите се забиваха болезнено в тялото на Златния, но той игнорираше болката и с мощен скок повали  инквизитора и го уби. След което изви от болка, усещайки страданията на ранените си братя.
Видял тази гибелна гледка, капитанът организира хората си и побягна от мястото на битката, която и без друго скоро приключи. Фанатиците и инквизиторите бяха победени от глутницата, която наобиколи лидера си. Златният Вълк облиза няколко от тях.
Когато другите почистиха с езиците си кръвта от раните му, той се засили към вратата и скочи. Невидима сила проби заклинанието и портите се разтвориха пред него. Отчаяна Будика повдигна глава от пода а Рандал, който бе готов да я прободе с нож изрева.
– Невъзможно!
„Не съм те забравила” изкънтя в главата му гласът на ученичката му „Печатът е счупен! Душата ми е свободна”. Огромният, потънал в кръв, златен вълк се нахвърли върху Рандал и прегриза гърлото му. Топла кръв шурна и оплиска Будика, а тялото на Рандал се свлече на пода. Глутницата се приближи до Будика и със зъби скъса въжетата. Златният Вълк легна, затвори очи и в следващият миг до нея лежеше Гарет, прободен от три смъртоносни стрели.

На следващия ден Будика започна да цери раните на Гарет. Капитанът се завърна в града и забрани да се говори за случилото се. Никой, никога не потърси Будика, която заживя с прокълнатия Гарет в планинската хижа.
Когато двете луни в небето не бяха обагрени в червено и Гарет не тичаше заедно с вълчите си другари, двамата  с Будика правеха любов. С годините обаче Гарет все повече бе Златният Вълк и по-малко мъжът, когото тя обичаше. За това време тя изучи всички книги останали от Рандал Скитника, но нито едно заклинание, не можеше да освободи Гарет от  проклятието му. След десетина години той вече не приемаше човешката си форма.
Гарет завинаги се бе превърнал в Златния Вълк. Познат още като Златният Пазител на планинската магьосница. Онази повела война с империята и тяхната църква. Но това е друга история…

Автор: Васил Мирчев – младши

Advertisements

About Epic Thunder

Драскач
Публикувано на Литература, Лично Творчество. Запазване в отметки на връзката.

3 Responses to Златният Вълк

  1. Bran каза:

    То другото хубаво, ама да беше споменал, че разказът е отпечатан в сборника „Мечове в Леда“ нямаше да е зле 😉

  2. Чудесен разказ, имате добър стил на изразяване и представяне на събитията в един подобен тип разказ, и се надявам често да споделяте с нас,продължавайте да пишете…’ Рандал Скитника буквално лазеше пред тях и проклинаше. Гарет вече изнемогваше и дърпаше Будика, която едвам се влачеше след него. Краката му постоянно подаваха под лъжливия сняг и с всяка стъпка се оказваше затънал почти до кръста. Какво безумие! Освен кучетата зад тях вече се чуваха и хората,……“наистина огромно безумие както и вие пишете в разказа, в този сняг е много трудно да се ходи.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s