Децата на Вълците

Децата на Вълците
Написан за „Зимата Идва” на Фентъзи ЛАРП център

Този разказ е посветен на борбата срещу насилието срещу животните.

Улве и братчето му Сита си играеха под ниските черни борове в гората. Боричкаха се и се гонеха, вдигайки във въздуха изсъхналите иглички на иглолистните борове.  Изведнъж двете същества престанаха да се борят.  Бяха се отдалечили прекалено надалеч от възрастните, които бяха излези да събират храна за последен път.
Улве се издигна и подуши въздуха. Миризмата предвещаваше дълга и тъмна зима, въпреки, че все още не беше дошла. В този момент Сита го връхлетя и играта продължи. Неустно двете същества достигнаха до реката. Улве изскимтя и прати знак посредством мисълта си на братчето си, че са се отдалечили. Но Сита беше гладен . Улве също не бе ял от няколко дни и като по-голям пое отговорността да се спуснат в реката.  Сита се хвърли във водата. По това време, непосредствено да паднат първите снегове, реките бяха пълни с дебела пъстърва, в резултат на многото хайвер хвърлен през пролетта.
Тогава юношите ги видяха. Те бяха дошли от близкото село, за да се забавляват и да ловят риба. Бяха десет момчета в средата на юношеството си. Някой от тях бяха виждали аноти и преди, като съвсем малки. Но Честър, който никога не бе виждал, успя да различи две фигури, големи колкото десет годишни деца, целите покрити с гъста, но къса козина.  В главите бяха като вълци,  четерите лапи също бяха вълчи, но съществата, освен че ходеха като свирепия хищник, се изправяха досущ като хора. Честър реши, че са прелестни създания.
-Махайте се ! – Изкрещя едно по-голямо момче на име Рин, след което хвана камък и го хвърли  към анотите. Камъкът тупна в плитката вода до двете вълчи същества. Улве се надигна и втренчи любопитен, изпълнен с объркване, поглед към хората. Честър се сепна, а останалите момчета се спогледаха.
-Защо го направи? – попита Честър.
-Как защо? – Рин се обърна към момчетата – Не знаете ли, че анотите отвличат хорските деца.
Едно момче, което се казваше Лестър, изкрещя и хвърли пръчката, която се носеше към анотите и се развика:
-Марш оттук, гадини такива !
Пръчката повтори изпълнението на камъка. Анотите се спогледаха и Сита отстъпи назад няколко крачки.
-Тези миризливци нагризаха реколката в лозето ни. – Лестър бе зачервил бузите си –   Няма да има вино, което да продадем, и ще гладуваме половин година.
– Освен това ще ни изгонят рибата. – Рин се провикна – Махайте се!
Рин се пресегна към земята, взе още един камък и го хвърли. Камъкът прелетя и  удари Улве. Улве се сви от болка и  двамата със Сита излязоха от водата и скимтейки неразбиращо, бавно се насочиха към гората. Уви , това за момчетата не беше достатъчно.
– Да се позабавляваме!  – изкрещя Лестър.
Още един камък уцели Улве в тила. Ордата от деца се юрна пред втрещения  поглед на Честър, който просто не знаеше какво да направи и затова ги последва. Децата преджапаха плитчините на реката и тръгнаха след двете животинки. Момчетата ги преследваха с жестокостта, с която през лятото убиваха катерички.
Улве и Сита не бяха вълци, те бяха аноти, и нямаха бързината и ловкостта на своите диви събратя. Тичаха като полуприведени хора, а скоците ги вземаха като вълци.  Но бяха малки и неопитни. Въпреки това бяха достатъчно бързи, че да наберат преднина пред момчетата. Улве не успя да вземе един скок и се катурна. Изскимтя. Бе счупил лапата си и не можеше да продължи. Сита уплашен продължи напред.
Момчетата достигнаха Улве и започнаха да го обсипват с камъни. Улве скимтеше при всеки един нанесен удар. Хубавата му черно-бяла козинка се обагри в алени рани от рукналата кръв. Честър се разплака и хвана най-добрия си приятел Рин за ръката, който щеше да метне пореден камък. Изведнъж нещо в Рин трепна и той се усети, че прекаляват. Хвърли камъните на земята и се развика на момчетата да престанат. Всички се спряха освен Лестър, който се нахвърли върху съществото с ритници.
– Лестър, достатъчно ! – обади се Рин, който не му обръщаше внимание. – Лестър, СТИГА!   – Извика повторно Рин и блъсна грубо Лестър. Озверялото дете залитна и падна по задник. Момчетата се споглеждаха притеснени. Малкото същество едвам мърдаше, цялото трепереше от страх и болка.
– Малко му е. – изпищя Лестър и се изправи, готов да се бие с Рин – Ловците не вършат никаква рабо…
Лестър не довърши, тъй като чу заплашително ръмжене зад гърба си. Обърна се бавно и застина от ужас. На няколко метра от тях се бе появила майката на Улве и Сита. Голям, колкото възрастен мъж, анот, а ясно изявени нокти на предните лапи проблясваха като сребро. Побесняло, съществото се спусна към момчетата, които се разпищяха от страх и се разбягаха.
Честър обаче нямаше време да реагира, тъй като беше парализиран от страх. Видя, че големият анот го връхлита, съзря и откъде идва, но просто не можеше да направи нищо. Усети ужасяваща болка. Червена мъгла се спусна пред очите му и с издрано лице той падна на земята.
Лицето на Честър се бе превърнало в кървава пихтия. Големият анот не направи нищо повече, отстъпи назад и се сви над малкото си. Започна да лиже раните му. Рин, който се бе скрил така,че почти се бе слял  с едно дърво, направи няколко крачки, грабна Честър за ръката и с всички сили го повдигна и много бавно го отнесе назад към реката.

***

Момчетата бяха пред селото. Еди и Рин крепяха Честър, който едвам се мъкнеше. Момчето изглеждаше много зле и от ужас бе онемяло. Но това бе по-малкият проблем. На лицето си имаше три дълбоки, продълговати и кървави резки от челото, та чак до гушата. Едното му око просто липсваше.
– Какво ще правим? Какво ще обясняваме на възрастните? – разтреперано попита Еди.
Рин замълча, обърна се бавно към Лестър, който крачеше най-отзад. Изглежда съжаляваше, че ги е вкарал в такава опасност. Но пък Рин не изпитваше и капка съжаление към него.
– Лестър да се оправя. – заяви категоричено Рин. – Аз трябва да се грижа за майка си.
– Не съм виновен само аз. Вие също се спуснахте да ги гоните. Нямате право….
Никой не го слушаше и Лестър млъкна. Момчетата влязоха в селото.

***

В централната къща, най-голямата в селото, се бяха събрали старейшините и родителите на младежите.  Там беше и Лестър, редом до останалите момчета. Само Рин липсваше. Лестър бе разказал всичко, както се бе случило. Момчетата ловели риба на спокойствие, ей тука до селото. Изведнъж анотите ги нападнали без предупреждение точно като глутница гладни вълци. Един от от тях налятал на бедния Честър и едва не го убил.
Децата премълчаха грозната лъжа.  Нито бяха близо до селото, нито анотите ги бяха нападнали без причина. Кажеха ли истината, всички щяха да го отнесат. На възрастните не им се вярваше много на тази история, но пък бащата на Лестър и таткото на пострадалия Честър вдигнаха достатъчно шум, че да разсеят тези мисли от главата им. Рин го нямаше, та да опровергае лъжата.
–  Никога не съм чувал аноти да нападат хора. – поде Греъм, горският рейнджър. – Вярно правят бели, но те не са вълци.
– Ловците не си вършат работата, то е очевидно – започна Елде, първенецът на селото. – Властта, покрай тия размирици в градовете, също я няма никаква. Греъм, разбирам загрижеността ти за животните, но нещо трябва да се стори.
Ловната дружинка в селото запротестира, но Елде им вдигна ръка да мълчат. Думата взе бащата на Лестър.
– Проблемът с тези същества е сериозен. В планината има десет пещери, всяка една от тях има поне по няколко семейства. Няма контрол, плодят се като зайци и правят пакости. Нито хора, нито животни. Изобщо нещо като нищо на света. Напоследък изчезват и деца, а случаят със Честър е направо покъртителен.
Настана мълчание. Деца наистина изчезваха, но никой не искаше да си признае истината за робовладелците, които ги крадяха. Най-лесно беше да се вярва на приказките, че анотите крадат децата на хората.
–  Предлагам да почистим Емската пещера до реката. – изправи се Галад, бащата на Честър – Ще ги убием или изгоним. Но пак ще е нещо. Осакатиха детето ми.
След което се зарида, а Греъм тръгна да го успокоява. Хората си зашушукаха. Обади се Баба Етна. Тя бе майка на Елде и много уважавана стара жена. Лечителка, която имаше способности да предвижда бъдещето макар и много мъгливо.
– Не закачайте ‘децата на вълците’. Те са и ваши братя.
„Глупости!” зареваха хората в къщата. „Зверове”. Бабата поклати глава и излезе от къщата. Елде не знаеше как да постъпи и погледна уважавания дядо Трак. Дядо Трак бе ветеран от последната война. Единственият човек с опит в селото, който бе служил под командата на известни командири. Дядо Трак поглади брадата си. Той не бе патил от анотите, но беше чувал предостатъчно. Накрая каза нещо, което прозвуча като полу-глупост, полу-истина.
– Животът ме научи, че когато трябва да се напада, нападаш. Когато трябва да отстъпиш, отстъпваш. Те ни карат да отстъпваме. Да пуснем поне ловците, а?
Възрастните изкараха децата от къщата. След което се започнаха дълги и разточителни разговори как ще протече цялата наказателна акция. Как ще изкарат анотите от пещерата, как ще ги прогонят. Какво да носят ловците, в колко да тръгнат. Покрай това се заформи нов спор дали все пак не е малко безумно всичко това. В крайна сметка решението бе взето. На сутринта щяха да изгонят анотите от пещерата.

***

Същата вечер Рин бе при майка си. Тя спеше и бе много болна. Той не бе успял да налови риба, за да се нахранят, и се чувстваше отговорен за всичко. Все пак той бе метнал първия камък. Баща му беше стражник в града и поради проблемите там все по-рядко получаваше да получи отпуска.
По-късно Рин посети и Честър. Майка му плачеше над леглото на чедото си. Честър беше буден, но нито говореше, нито май виждаше какво се случва наоколо. Баба Етна се суетеше около него и цъкаше с език, докато почистваше кървящата рана. Рин гледаше момчето и се чувстваше съсипан. Бабата го погледна и положи ръка на рамото му.
–    Хайде, Рин  – рече тя – да отидем да направим отвара за майка ти.
Рин кимна и излезе от стаята, в която лежеше бедничкият Честър.
Когато се прибра, завари Баба Етна да вари отвара. Майка му бе болна от рядка болест, която малко, по-малко я убиваше и нямаше изцеление за нея. Само временно отлагане. Докато бабата правеше цяра, Рин я попита:
– Бабче, вярно ли е че анотите крадат децата на хората ?
– На глупости да не вярваш ! – отвърна старицата – Това са небивалици, разказвани от простите хора. От баба си знам, че анотите са братя на вълците и братя на хората. Това идва от старата даларска дума „ан”, която значи дете и „от”, която значи вълк. Никой не знае откъде идват и как са се пръкнали. С магия, казват, че били направени. Но кой ли знай.
След тези думи на Баба Етна Рин изпадна в дълбоки мисли  за това, което се беше случило.

***

Отрядът от разгневени татковци и сърдити ловджии потегли от селото. Мъжете носеха дървени копия, а ловците, нарамили лъкове, водеха със себе си  кучетата си. Дядо Трак също придружаваше хайката. Той бе единственият въоръжен с меч, останал му от войната. Никой не успя да разбере мотивите на този старик. Ловджийте смятаха, че просто му липсва войната и иска да си поразроши перчема преди да го заровят при ротата му.
Греъм, който отчаяно се опитваше да ги разубеди, също беше с тях. Елде го бе убедил, че в ролята си на горски рейнджър трябва да ги придружи най-малкото, защото знаеше преките пътеки към най-близката пещера. Греъм с неохота се съгласи. На него не му беше приятно да движи с тези хора, които пък не харесваха него. Това беше, защото Греъм, който носеше западняшко име, бе наполовина от тях, наполовина от народа на Далари. Диви, според западното кралство, хора, които живееха сред горите и се сношаваха с мечките. Е, за тяхна почуда майката на Греъм се бе залюбила с един от далари, а не с мечок.
Отрядът достигна до мястото, където се сливаха двете познати им река. Това беше мястото, където топлата и студената река се съединяваха. Според думите на Лестър децата бяха отишли да ловят риба нагоре по топлата река, която се спускаше от планината на черните борове. Греъм прецени, че докато стигнат това място, слънцето ще залезе, а до пещерата им трябва още половин ден път. Групата продължи нагоре по топлата ръка и сви бивак на мястото, където момчетата видяха за пръв път анотите.
Мъжете напалиха огън и направиха нещо, наподобяващо график – кой да отиде на лов, кой да стои на пост през нощта и подобни въпроси от организационно естество. Тези, които влязоха в ролята на пазачи, изживяха една дълга и неспокойна нощ, било то от паднала шишарка, от разлюлян от планинския горняк клон, или от пъргавата катеричка, трескаво търсеща шишарката си. Нещо средно между човешки вик и вълчи вой заглушаваше среднощната идилия.

***

Рин се събуди рано. Майка му все още дремеше, упоена от билките на Баба Етна. Момчето излезе от колибата и отиде при останалите младежи. Селото му се стори ужасно пусто. Рин се приближи към Еди, който си играеше с дървен меч и го попита защо е толкова празно. Еди му разказа за лъжата на Лестър и как възрастните тръгнали да колят аноти. Рин се хвана за главата и хукна към къщата на Честър.
В малката стаичка Честър все още лежеше на кревата. Рин връхлетя при него и се опита да му каже, че съжалява, че сега ще стане много по-зле. Извини се, че ги е въвлякъл в тази трагедия. Честър обаче го погледна и нищо не каза. Настъпи неловко мълчание, което се проточи твърде дълго. Зад Рин се появи майката на Честър, която сложи ръка на рамото на Рин.
– Той проговори. – рече му тя – Каза, че видял последния дракон. Видял също, че много мъже ще умрат. Аз мисля, че той бълнуваше.
Рин я погледна учудено. Гледаше ту нея, ту към Честър. Не каза нищо, а хукна и с див бяг изхвърча от селото.

***

На сутринта се оказа, че един от ловджиите, поставен да пази по план-графика, е заспал, а мъжете са се оспали. Греъм ги наруга, а Елде не престана да се ядосва и да ги хока. Набързо потулиха тлеещата жар, надигаха си одеялата и оръжията.
След половин час преход шайката прекоси реката там, където я бяха пресекли и младежите. А след още няколко минути, кучетата надушиха нещо и започнаха да лаят. Греъм се понесе бързо напред и след още двадесет минути се завърна, като каза, че е открил два анота – малък и голям.
Мъжете, с повишено внимание, продължиха напред и стигнаха до мястото, където младежите едва не убиха Улве. Отдалеч видяха една голяма вълча фигура, която се бе надвесила над малкото си и ближеше раните му.
Големият женски анот ги бе надушил отдавна, но не можеше да се отдели от малкото си. Сита също се появи зад майка си. Мъжете, общо петнадесет на брой, бяха наобиколили звяра от разстояние. В този момент бащата на Лестър грабна лък и стрела от ръцете на единият от ловджиите. Опъна тетивата и пусна стрелата, която се заби в гръкляна на женския анот, който простена, нададе немощен вой и се струполи на земята.
Малкият Сита се присви, уплашен, до умиращото си братче.
– Ето така се прави. – заяви гордо Лестъровият баща – Що за ловджий сте вие !? Смешници !
Единият ловджия взе лъка и го изгледа ядосано.
– Удоволствието в лова е в преследването и залавянето. Понякога дори не ги убиваме, а ги пускаме. Освен това правим хранилки… изобщо какво разбираш ти !
Бащата на Лестър започна да се заяжда с ловджиите и настана караница. Това бе конфликт между ловджии и земеделци и скотовъди, които съществуваше от доста време и мъжете започнаха да се спорят ожесточено. През това време Греъм и Елде се бяха приближили до мъртвия анот. Едното малко бе полу-живо, а другото се бе свило до мъртвата си майка. Греъм се притесни, тъй като разбра, че то се страхува.
– Тук има нещо нередно. – заяви Греъм. – Тя се грижеше за малкото.  А това другото, то се страхува, Елде….
– Те са животни. – отбеляза Елде. – Нали са вълчи животни. Не може да изпитват страх.
Докато мъжете зад тях се караха, а Елде и Греъм се чудеха какво се случва,
се чу глъчка и ръмжене. Хората млъкнаха, тези, които се разправяха, спряха кавгата си, тъй като се оказа, че цялото семейство аноти ги нападаше.  Настана паника сред редиците на хората, които бяха уловени по долни гащи.
Греъм успя да преброи почти десет възрастни анота и още няколко по-малки, които се стичаха на помощ на събратята си. Греъм дръпна Елде настрана. Един възрастен анот с огромен скок се намери на мястото, на което бе Елде преди миг.
Битката беше същински ужас, омесен със страх и неадекватни действия от страна на хората.  Греъм бе безучастен, а ловджиите примираха от страх, тъй като досега само бяха наблюдавали аноти, но никога не бяха стреляли по такъв.
Дядо Трак бе единственият, който знаеше какво прави, но пък всякакъв здрав разум се бе изпарил от главата му.
Надал боен вик, старикът посече първия, изпречил се на пътя, анот и го закла по начин, по който бе клал по времена последната голяма война. Съществото зави от болка и падна мъртво. Втори анот се засили срещу него, но Трак размаха меча си. Анотът отскочи уплашен. Греъм си спомни легендата, че анотите се плашат от желязо. В този момент плисна струя кръв. Трак бе убил втори анот.
Легендата явно беше вярна, тъй като при вида на желязото, анотите обърнаха в бяг и заотстъпваха. Греъм си направи равносметка. Ловджиите също се бранеха храбро. Няколко от тях уцелиха един два анота със стрели, но не достатъчно прецизно, че да ги убият. Няколко ловджии имаха сериозни рани. Останалите мъже, които имаха копияи също се хвалеха с постиженията си. Един от тях беше щастлив, че е наръгал анот с дървеното си копие.
Греъм понечи да им каже, че трябва да спрат, но вече беше късно. Мъжете с викове се спуснаха след анотите и го преследваха чак до пещерата им.

***

Рин нямаше представа защо тича след шайката. Знаеше само, че иска да им разкаже, че са жертва на лъжа. Тичаше със всички сили без да се щади. Той беше виновен за всичко това.

***

Мъжете от селото проследиха анотите до пещерата. Съществата макар и да бяха свирепи нямаха шанс срещу оръжията на хората. Анотите не разбираха защо хората им искат злото. Те просто живееха, като  ядаха плодове и ловуваха дребни животинки. Агресията, освен за самозащита им беше непозната. Не бяха като братята им вълци, които убиваха за храна. Те просто живееха мирно и не разбираха защо хората ги мразеха.
Пред пещерата последва кратка схватка, в която анотите извоюваха много малка победа. Нарек, предводителят на анотското семейство уби един от кръвожадните човеците. След което семейството се прибра в пещерата и повече не излезе от там.
Мъжете се бяха насъбрали пред пещерата и се чудеха какво да направят.
– Аз там не влизам. – заяви Минок, най-първият сред ловджиите.
– Но нали за това дойдохме ? – викна друг – Да ги убием и да занесем главите в селото им.
– Аз не влизам ! – изрече пак, по-категорично, Минок – Тези зверове имат предимство. Вътре може да има още от тях. По-лошо може да има и мечки.
Настъпи объркване. Повечето от хората жадуваха за своето отмъщение, други за бойна слава. Някой от тях бяха извървели целия този път, за да се приберат с кървящи рани и празни ръце. Накрая бащата на Лестър, който бе жесток по природа, излезе с предложение :
– Тази пещера има ли изход ? – заяви той.
Греъм поклати глава.
– А много ли е дълбока ?
– Май не. – отвърна Греъм.
– Ясно! Донесете сухи дърва. Ще ги задушим.
Греъм погледна Елде въпросително.
– Не е редно ! Не трябва !  – възропта Греъм.
Елде вдигна рамене, след което заяви :
– Той има право да бъде възмезден. Не твоето дете лежи обезобразено вкъщи, нали?
Греъм го гледаше право в очите. Не знаеше какво да каже. Отстъпи назад и остави безумците да извършат своето отмъщение.
Набързо мъжете насъбраха  огромно количество дърва. Също така отсякоха и няколко дебели и изсъхнали дървета. Направиха  внушителна на входа на пещерата.
Изчакаха да видят дали все пак съществата няма да излязат. Когато това не се случи, един от хайката запали факла и я хвърли в купчината дърва. Малко по малко огънят обхвана сухите съчки. Огънят се разрастна и димът започна да се почерня тавана на пещерата и да нахлува на вътре.  Мъжете продължаваха да хвълят дървета, за да поддържат огъня, който гореше в продължение на часове.
От пещерата се чу вой на страдание и болка.

***

Останал без дъх, Рин достигна до шайката. Бе видял големите пламъци още преди час.  На няма петдесет метра от кладата, една ръка го сграбчи и го дръпна настрани. Това бе Греъм, който поклати отрицателно глава и каза, че анотите вече са мъртви..  Рин се разплака от вина и безпомощност. Не каза на Греъм за лъжата, но и горският вече се бе досетил за какво иде реч. Двамата напуснаха мястото на  свирепата екзекуция и се прибраха по пряка пътека.
Падна мрак и огромната клада още напомняше за настаналата трагедия.
Измежду пламаците  изкочи един мъжки анот, целият обгърнат в пламъци, започна да вие, досущ като вълк. След което се скри в пещерата, падна целият овъглен и не помръдна повече.

***

Шайката не видя нищо хубаво след клането над анотите. Сутринта осъмнаха заобиколени от вълци. Кучетата на ловджиите бяха издавени, а двама от ловната дружинка загинаха, разкъсани от хищниците. Вълците бяха чули вика на техните събратя. Но те не се славеха с добродушие като анотите. Хората бяха от едната страна, вълците от другите, а анотите по средата. Рядко вълците се разбираха с хората.
Хората избягаха от вълците, но по пътя към селото попаднаха на планински трол. Такъв не бе виждан от години, а преданията гласяха, че излизат, само когато зимата ще бъде суха и без сняг. Дядо Трак изгуби живота си в битка с трола, за да може шайката да избяга. Явно му бе отредено да умре на бойното поле, не на легло.
Малко преди селото бащата на Лестър падна в дупка и си счупи крака.
На влизане в селото Елде не каза нищо на Греъм, който ги чакаше с скръстени ръце пред голямата къща. Само размениха погледи. Греъм съжали, че нямаше смеслостта и благоразумието, че да ги спре, а Елде цял живот живя с мисълта дали не направвиха страшна глупост.
В крайна сметка баба Етна беше права. Да убиеш анот не беше на добре. Зимата дойде, но сняг дълго време не падна. Бе суха и много студена. Това унищожи посевите и цялото село гладува дълго време.
На рано на пролет дойде и снегът, който пък унищожи овошките и допълнително усложни живота на селяните. Майката на Рин напусна този свят, а баща му бе убит като предател, задето е тръгнал с революционерите, които крещяха името на предводителката си. Страшната магьосница, дошла  от Севера, следвана от звяра, Златният вълк.
Рин се чудеше дали няма някаква връзка всичко това. Анотите, магьосницата и нейният вълк и виденията на Честър, откатко бе обезобразен.

***

Една сутрин Рин и Честър, облечени като за път, напуснаха селото завинаги.  Зимата отново чукаше на портите.

Автор: Васил Мирчев – младши

Advertisements

About Epic Thunder

Драскач
Публикувано на Литература, Лично Творчество. Запазване в отметки на връзката.

14 Responses to Децата на Вълците

  1. Страхотен разказ! Само хората проявяват жестокост, животните не. Това си е чисто човешка черта. Отмъщението също. Разказамного добре показва докъде може да стигнем в злобата си, до колко може да ни обсеби, че да забравим всичко човешко в себе си. Но показва и че може да се спрем, може и да се отърсим и контролираме тази злобна кома. Разказа наистина е страхотен и по много добър начин е представена идеята!

  2. Epic Thunder каза:

    Много ви благодаря. Радвам се, че ви е харесал!

  3. Историята е много емоционална, наситена със силни отрицателни чувства. Казвам това с възхищение, защото докато чета успявам да вникна и почувствам както омразата така и болката и отмъщението на майката. Интересно е, че всяко нещо, което ни наранява извиква у нас чувство на отмъщение и злоба. Също винаги ми е било интересен факта колко безмилостни могат да бъдат все още чистите души на децата. Всички сме били деца, но съм сигурна никой от нас не помни да е проявявал жестокост. За това пък всички трябва да се научим да проявяваме милосърдие и разум!

  4. Идеята да се напише този разказ и да е посветен на борбата срещу насилието срещу животните е много добра, надявам се да има повече подобни инициативи. Все пак и те са живи твари и те дуа носят. Частта „Проблемът с тези същества е сериозен. В планината има десет пещери, всяка една от тях има поне по няколко семейства. Няма контрол, плодят се като зайци и правят пакости. Нито хора, нито животни. Изобщо нещо като нищо на света. Напоследък изчезват и деца, а случаят със Честър е направо покъртителен.“, страшно много ми прилича на нашият проблем с бездомните кучета. Но все пак ние сме си виновни, че сме стигнали до тук , а не животните, трябва да бъдем по-добри и да не ги обвиняваме тях. Разказът е много поучителен и с огромно желание го прочетох. Поздравления!

  5. Бих искала и аз да се включа с коментар, че разказът е поучителен и мен лично ме навежда на мисълта как се бъркаме в живота и света на животните и изобщо на природата. Трябва да проявяваме повече уважение и толерантност към другите живи твари на този свят. И те имат право да живеят, да се борят за своето както ние. Четейки разказа ти се питам, ами какво ако ние бяхме на мястото на животинките. Нима нямаше да се отстояваме както те себе си. Децата наистина са жестоки, може би защото не съзнават какво правят в действителност или изливат навън собствената си агресия, но по неправилен начин… Мога още да пиша по разказа ти, но ще спра. Поздравявам те за чудесния разказ, наистина успя да възбудиш много емоции у мен!

  6. Разказът ми напомня на разговор между две баби, който наскоро дочух случайно. Едната се палеше как уличните кучета трябвало да бъдат изтребени, а другата даваше предложение всички собственици на домашни кучета да плащат огромни данъци за своите любимци. А ако любимците им имат котило още по-големи данъци и глоби. Това е доста егоистично, въпреки че аз нямам домашни любимци. Хубаво е да разберем, че не може да се отървем от всяка животинка, която ни дразни. Наистина можем да се намесим в света на животните до такава степен, но тук идва въпросът редно ли е? Те нямат ли право на живот и защо?

  7. Благодаря за хубавият разказ. Беше удоволствие за мен да го прочета.Възхищавам се на идеи , които са за борбата срещу насилието срещу животните. Трябва да ги пазим и грижим за тях и да не забравяме, че ако има бездомни е по наша вина, не по тяхна. Всяко живо същество се бори за живота си по някакъв начин.Болно е когато „Той не бе успял да налови риба, за да се нахранят, и се чувстваше отговорен за всичко.“ да нахраниш своите близки. Разказът е разкошен, в него се обхващат доста проблеми в реалният ни свят.Може би затова и леко ме натъжи като го прочетох.

  8. Не знам дали да се радвам или по скоро да се натъжа, от факта, че трябва да има разкази които да са посветени на борбата срещу насилието срещу животните.Нужно ли е непрекъснато да си напомняме, че трябва да сме добри не само един към друг , но и към животните. Те също са живи същества и май забравяме, че те първи са дошли на нашата планета и имат много по-голямо право да са тук от нас.Разказа е страхотен. Много добре написан.Дано честно да качвате своите творби и да ни радвате.

  9. Страхотен разказ, прочетох го на веднъж за няколко минути и се радвам, че попаднах именно на него. „Махайте се ! – Изкрещя едно по-голямо момче на име Рин, след което хвана камък и го хвърли към анотите. Камъкът тупна в плитката вода до двете вълчи същества. „тук ме трогна това че е хвърлила камъка не в тях а до тях само , да ги изплаши, но не и нарани.Както и това ми допада „Удоволствието в лова е в преследването и залавянето. Понякога дори не ги убиваме, а ги пускаме. Освен това правим хранилки… изобщо какво разбираш ти „, важно е самото чувство и възможността да знаеш, какво можеш да направиш, но не и да стигнеш до края.

  10. Pingback: Приключи конкурса за фентъзи разказ “Сърцето на есента” | 8 милиметра – блог за кино и литература ;)

  11. „В главите бяха като вълци, четерите лапи също бяха вълчи, но съществата, освен че ходеха като свирепия хищник, се изправяха досущ като хора. Честър реши, че са прелестни създания.“Външният вид не всеки лъже,може да изглеждат и малко страшни, но ето , че Честър е видял нещо прелестно в тях.Разказ е страхотен, много го добре написан поздравления и много благодаря, че го споделихте с нас.Хубаво е че ги пускат на свобода, не е нужно да убиеш някаква твар, за да се докажеш и да си начешаш егото.С желание бих прочела още.

  12. Това е един от разказите, които наистина ме впечатляват. Видях, че участва в конкурса този месец. Почти не мога да си обясня защо е назад в класацията и защо не се гордееш особено много с него. Разказа засяга много важна тема, по-точно много важни теми от ежедневието. Ситуации през които почти всеки от нас преминава особено в ранна възраст, които променят начина ни на мислене и изграждат част от характера ни. Въпроса е как ще преминем през тези ситуации съзнателно или не, дали след това ще изберем ролята на жертва или това ще ни мотивира. Агресията е нещо, което може и да ни научи на някой урок, не само да ни ограби.

  13. Чудесна статия с този невероятен разказ, който става за лека нощ на вече малко по пораснало детенце. Има какви поуки да се извадят и тъкмо да се питат децата какво са разбралли да се види тяхната гледна точка.Тази част..“СТИГА! – Извика повторно Рин и блъсна грубо Лестър. Озверялото дете залитна и падна по задник. Момчетата се споглеждаха притеснени. Малкото същество едвам мърдаше, цялото трепереше от страх и болка.- Малко му е. – изпищя Лестър и се изправи, готов да се бие с Рин – Ловците не вършат никаква рабо…’прекалено много агресия има и в днешно време, макар, че когато е в опасност живота ти не се знеа на какво си способен.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s