Накратко за „Аве“

„Аве”

Още миналата година обещах да се направи нещо като преглед на „новото българско кино”, но поради ред причини изоставих блога. От гледна точка на днешният ден ми се струва излишно да се слагат категории „старо” и „ново”. То киното, нашето си е едно, и винаги ще бъде.

Обект на вниманието ми тези дни беше филма, които обра всички награди на София Филм Фест – Аве. Толкова се наслушах от отзиви на колеги,  че реших да подкрепя българските автори и да си дам парите за нещо смислено.

След час и половина прекарани в “Арена Младост” стигнах до един основен извод за този филм. Лентата има един основен проблем. И той е, че българският зрител е прекалено изпростял и затъпял за филми като „Аве”.  Сиреч, прекалено сме обезверени и смачкани, че да гледаме собствените си пробити и тъжни съдби на голям екран.

В подкрепа на това мое мнение ще добавя и факта, че в салона бяхме едва четирима души (абсолютният минимум за прожекция ако трябва да се вярва на „И Господ Слезе да Ни Види”, в които героят на Ицках Финци обикаляше с една стара лента на любимият си филм и искаше да го изгледа за последно). Посещаемостта на „Аве” е направо обидна спрямо потока от зрители на „Корпус за Бързо Реагиране”, „Шменти Капели” и „Мисия Лондон”.  До колкото  си спомням „Подслон” също не беше особено гледан. Това мое наблюдение ме навежда на два въпроса. Дали всъщност наистина хубавите филми имат малка аудитория или на българина толкова му е дотегнало  от подобен род истории, че само при прочетената анотация захвърля фиша за „Аве” и отива да гледа „Внедрени в час”

И за да няма объркване каква е позицията ми, ще я кажа направо.

„Аве” е великолепено, правдоподобно отражение на българската действителност. Филмът на Константин Божанов е всичко онова, което „Източни пиеси” трябваше да бъде, но не успя. Докато във филма на Камен имаше доста количество фалш, тук всичко е такова каквото е. Сценарият успешно портретира три български поколения, които са изгубени в полето, във вечно разминаване и най-кратко казано извън света.

Преди всичко „Аве” е филм за едно унищожено в зародиш младо българско поколение. Не говоря за онова чалга поколение в Студентски град, за тези хора си има „Корпус за Бързо Реагиране”. Говоря за интелигентният млад човек, който понастоящем е студент в художествената академия и трябва спешно да хване стопа към Източна България за погребението на най-добрият си приятел. Още на излизане от София той ще срещне малката бегълка Аве, която в кратък срок от време ще му разкаже играта.

Не се лъжете по анотацията. Филмът е депресиращ, хипер реалистичен. Толкова е тъжен, че аз дори не успях да се разплача. Просто излязох празен от големият кино салон с четирима души в него. Финалът беше гениален, а  в лицето на двете главни роли видях удивителни таланти, нямащи нищо общо с фалша,който се опитват да ни представят разни български сериали.

Има ли българина в действителност нужда от подобен род филми? Тежки, мрачни, напомнящи му, че не сме нито в западналият Ориент, нито в преуспяващият Запад,ами някъде извън света, където подобно на спрелия часовник на главният персонаж – времето е спряло.  Аз мисля, че не.  Защото нищо от този филм (освен стопа) не ми е чуждо. Идентификацията ми като рецепиент с персонажите е толкова силна, че чак да ти се повръща. Имал съм приятелка психопат, със сериозни семейни проблеми. На отделни моменти ми идеше просто да напусна кино залата, тъй като като човек погребал баща и дядо (заради рак) в една година нямаше как да не рипна срещу сцените, в които Аве лъжеше, че има баба болна от рак. До последно не разбрах как да приемам това поведение на персонажа. Подигравка с раково болните ли? (като неуспял сценарист ще добавя, че съм наясно с персонажа и за това как се градят персонажи. Просто ми дойде в повече)

Един от проблемите на „Аве”  носи белега на всички „нови” български филми. Тоест да стават убийствено равни (та чак да ти се доспи) в средната част когато са  перипетиите.  Това е момента когато емоционалният градус се качва и зрителят е все по-нетърпелив за развръзката и катарзиса, през които преминават персонажите.

Специално при „Аве” това е породено от липсата на втора сюжетна линия, която да разнообразява действието. Персонажите на Овес Торосян и  Недялкова са заедно от петата минута на историята чак до края.  По този начин „Аве” леко прилича  на „Кецове” и подобно на втория страшно  ми напомня на прекрасните стари френски филми.

Накратко нещо като финални думи.  С ръка на сърцето казвам, че „Аве” е най-добрият „нов” български филм. Логиката обаче ми подсказва, че пътя за развитие на новите ни филми не е този. Трябва да се правят повече филми като „Чужденецът” защото от това , реално имаме нужда. Смях и зрелища.

Advertisements

About Epic Thunder

Драскач
Публикувано на Българско Кино, Другото Кино, Холивуд и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

3 Responses to Накратко за „Аве“

  1. Така е, смачкани сме за да се гледаме отстрани…

  2. mirchev каза:

    Нещо ми се изтри предното мнение – исках да напиша, че това просто е филм за прехода и трябва да се гледа поне веднъж… А за кой преход е друга тема…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s