Един стандартно нестандартен фентъзи разказ – „Последният син на Мрака“

С радост научих, че все пак има хора, които четат разказите ми! Реших да не спирам дори за петте души, които харесват „творчеството ми“. Представям ви разказ, които написах в пияно състояние (мисля, че ефекта е по-скоро положителен). По традиция разказа е оправен от правописни грешки (май!)-

Последният син на мрака

„Шут да пази Луд…”
Уилям Шекспир – Дванадесета Нощ

макар разказа да няма абсолютно нищо общо със Шекспир.

Ръцете на Мъдрия са оцапани с кръв. А много кръв се лее по света на Меч в тези дни. Кръв щеше да се лее до деня, в който не се срещнеха Последния син на мрака и Предречения. За това пролятата кръв бе оправдана. Тя трябва да запази света такъв, какъвто го знаем. Мъдрия не я отми от расото и продължи мисията си.
Той пътуваше по пътеките, които бяха прокарани от думите на Пророчеството в търсене на Предречения. И ето, че след дългия път, Мъдрия го откри. Както пишеше в пророчеството, така и стана. Мъдрия срещна Предречения до един кладенец в покрайнините на град Джайпур. Предречения бе млад мъж в разцвета на силите си и бе убил огромна, страховита змия с голи ръце. Бе силен, но неопитен във всяко останало начинание и както често се случва в сказанията, сам не вярваше, че точно той е избран да бъде Предречения.
– Но защо съм ти? – не веднъж попита младежът.
– Не ти на мен, аз на теб съм нужен – отвръщаше Мъдрия – Аз ще те напътствам в търсенето и когато го открием ти ще трябва да го убиеш. Него, Последния син на Мрака.
Думата на един Мъдър в света на Меч е закон и никой не задаваше въпроси когато отведе младеж в изгнание. Известно време пътуваха, а по пътя Мъдрия учеше Предречения.
– За да изпълним тази свята мисия ще трябва да се сдобием с антиките на първите дни. Ще ти е нужен шлем да те окриля в битка, броня и щит, които да те пазят от ударите и меч, с който да прободеш Сина на Мрака.
И ето, виждам ги все още как крачат през тучните полета на Джайпур. Как катерят планини за да открият първия шлем на първия воин на времето. Две сенки, обикалящи света, докато не достигнаха пустинята Да’Аал, позната сред хората като Пустинята на шлемовете.
Слънцето нагряваше тази камениста земя от хиляди години. Купчини камъни се преобразяваха на дюни и единствените, които живееха тук бяха изсъхналите тръни.
Навлизайки в Да’Аал, Предречения разбра защо се нарича Пустинята на шлемовете. Спряха се на място, където земята бе осеяна с шлемове. Докъдето ти стигнеше погледа се виждаха шлемове на воини. Десетки, хиляди с оперения или с рога. Разхвърляни, хаотични из пущинака, потънали из пясъците.
– Тук са шлемовете на всички воини паднали в битка от началото на времето. Наследството от войни, от стари и нови империи, от преуспяващи и отдавна заличени кралства… дори на тези, които умират в момента.
– Кой да избера? – чудеше се младежа.
– Ти трябва сам да решиш. Човек сам кове съдбата си.
Момъка се взираше в пясъците и шлемовете на падналите . Имаше рогати, елегантни и рицарски, семпли, демонични.. Вървяха из полето на шлемовете. Предречения взе един шлем изтупа го от пясъка и го огледа. Беше ръждасял, но все още запазен, с рог на челото, но пробит отзад..
– Колебая се. – казваше Предречения.
– Избора ще предопредели изхода от битката с Последния син. Сам трябва да почувстваш и да решиш.
– Не мога. – не му стигаше воля да взема решенията сам.
– Тогава вземи този, които е в ръцете ти – посъветва го Мъдрия и младежа така и направи.

Мъдрия обещаваше дни на слава, но тази слава не можеше да се постигне с голи ръце. За това продължиха пътешествието си в търсене на меча. И дълго пътуваха до централната империя да търсят оръжието в столицата на Света. Градът се казваше Ая и ето, че пристигнаха пред портите му, които бяха кули с формата на шлемове.
Ая, скъпоценният камък в сърцето на Меч. В края му бе огромният куб, в който бе тронната зала, която от години си нямаше император. Градските стени описваха перфектен кръг а вътре хиляди души търгуваха, работеха или робуваха някому.
Мъдрия и Предречения навлязоха в центъра на света. Обходиха улици и площади. И накрая се спряха пред часовниковата кула. Над двадесет и пет метра висока и бе най-новата постройка в този античен свят. Гражданите на Ая я бяха вдигнали за да отброяват последните дни.
Мъдрия каза на Предречения да търси меча при ковача в краят на улицата, търговеца на оръжия или просяка с дървения на стълбите на кулата. Посетиха и тримата, но никой от тях нямаше меча. Ковачът им предлагаше брадви, подкови и не добре изковани секири, продавачът им предлагаше крадени оръжия. А просякът, разбрал какво търсят, започна да им иска пари. Предречения го сметна за луд и отново потърси съвета на Мъдрия.
– Щом никой не те удовлетворява, огледай се наоколо.
Предречения този път бе решил да слуша какво нашепва душата му. Получи отговор, незнайно дали от сърцето или душата. Покатери се на кулата и взе меча си. Защото меча беше главната стрелка на големия часовник, която открояваше времето в този стар свят.
Предречения слезе възгордял се а Мъдрия само кимна и двамата поеха в търсене на щита.

– Не си готов – говореше Мъдрия – трябва да продължим търсенето.
Ходеха по пътеките, прокарани от Прочеството в търсене на щита. Някой от тези пътеки бяха и маршрути през моретата на Меч. Една нощ ги застигна свирепа буря. Мъдрия смяташе, че е пратена от Сина на мрака да ги убие. Корабът се разби на трески.
Мъдър и Предречен, единствените изплюти от морето на един съдбоносен бряг. Там Предречения откри една древна костенурка, изпълзяла от дълбините за да прекара последните дни от живота си на сушата.
– Здравият гръб на това същество ще бъде моят щит – рече Предречения.
– Сигурен ли си, че това не е грешният избор?
– Човек сам кове съдбата си – отвърна му младежът.
И хубав щит изработи той от гърба да костенурката, която бе стара като света. По-здрав и по-лек от желязо. Когато и щита беше в ръцете им, двамата продължиха в търсене.

Напуснаха брега, на който ги бе запратила Съдбата. Навлязоха в планини и долини и се озоваха в земи, носещи кармата на войната. Изпепелени реколти и съборени къщи. От местните научиха, че тук воюват Рандор Овена и Дракона на Слънцето.
– Слуги на Последният син на мрака? – попита Предречения.
– По-лошо, хора с власт. – каза му Мъдрия
– За злато и земя ли се бият?
– По-лошо, за чест и слава, за една хвърлена дума…
– Но те са смъртни… няма смисъл… – Предречения имаше изключително чувства за справедливост и не разбираше тези мотиви.
– Изправиш ли се един ден срещу Сина на мрака, тези хора вече няма да ги има.
И Предречения повярва още по-силно, че е важен за света на Меч и, че светлината трябва да възтържествува.
– Трябва да намерим бронята – напомни Мъдрия и двамата продължиха.
Продължиха из страдащата земя или по-точно казано из земята, в която страдаха хората. Влизаха в пещери на зверове и посещаваха кули на магьосници, ала броня, подходяща за шампион, никой не можеше да им предложи. Цяла година отне търсенето им. Предречения взе да се отчайва.
Един ден дочуха звуците от битка. Докато пристигнаха, тя беше към края си. Различиха знаците на знамената. Овен и Слънце. Никой не побеждаваше и лордовете извикаха воините си в отстъпление. Войските стояха по лагерите и повече никой не предприе нападение.
– Това е мястото. – сигурен бе Героя на дните и се спусна към бойното поле.
Там, сред скършените, опетнени знамена и десетките мъртви герои, той сглабяше бронята си. Нагръдник от обезглавен рицар, шпори на кавалерист, наметало изцапано с кръв, навярно на някой капитан. Мъдрия се доближи до него.
– Нещо липсва. – и Мъдрия вдигна едно кално и изцапано знаме без символ – Това е твоят символ.
Войниците от двете армии ги гледаха. Взираха се в тях докато двамата не напуснаха полето.
– Един ден тези хора ще те следват. – обеща Мъдрия.

Качени на скалите на една планина, двамата говореха.
– Е, вече имам всичко. Сега остана само едно. Да убедя хората, че аз съм Предречения. Как да стане това?
– Както е писано в Пророчеството. С добри дела. Докато мъжете се бият, децата, жените и старите страдат от чудовища. С геройства ще жънеш успехи и ще тръгнат хората след теб.
И тръгнаха да вършат добро из света на Меч. Хитър триглав дракон тормозеше цяла област със суша като запираше кладенците и изворите – убиха го. Безпринципен владетел тормозеше земляци за данъците им – платиха му. Проклятие гонеше дъщерята на богат търговец – откриха магьосника и вразумиха го да спре. И така от ден по света на Меч се разчу за шампион, който идва по пътеките на Пророчеството. А Мъдрия се обяви за негов пророк и обикаляха от град на град и хората се стичаха да слушат.
– … защото звездите изчезват, а нашето слънце гасне. Ще спасим слънцето само ако битката между Сина на мрака и Избрания се състои. Който победи ще реши съдбата ни… Мрака ще продължи войните и страданията човешки, Предречения ще ни въведе в златен век… но и в двата случая, слънцето ще грее, ето изберете.
И Предречения излизаше напред и заставаше до Мъдрия. Людете го разпознаваха по знамето му. Някой го отричаха, други го следваха, но това бяха люде мирни, а не бойци.
Ала успя Предречения да подчини Рандор Овена и Дракона без да влиза в битка с тях. Войниците разпознаха в него лидер, защото броните му бяха със символите на дракона и овена. И ето, че бяха готови за война на ръба, на края на света.

– Не си готов още – каза Мъдрия, вече наричан Пророка.
И отведе Пророка своя Предречен при монасите в уединения преди да се изправи. Там Предреченият се срещна с монах, който беше легнал на стълбите на манастира. Любимото му занимание беше да гледа небето. Тук Мъдрия остави Предречения да трупа мъдрост защото много гордост имаше героя.
– Тук ще те научим на мъдрост, после да медитираш и накрая да левитираш. Ще те научим да се биеш без оръжие – казваше монахът, който гледаше небето.
И учиха го да се бие с меч а после го пратиха да слугува в манастира като цепи дърва. Продължи това с дни и Предречения се чувстваше обиден и пренебрегнат. Егото му бе накърнено и един ден отиде при взиращия се в небето монах.
– Превърнах се в слуга, а кога ще се уча на мъдрост и левитация? – държеше се като дете.
– Ти не научи най-важното – рече монахът – не се научи на търпение.
Предречения изведнъж млъкна. Осъзна че, се е провалил.
– Но бях доведен тук да се уча да левитирам…
Монасите все пак го научиха да левитира и го изпратиха с думите.
– Мисията си ще изпълниш, но помни. По-остро от езика е меча, по-силно от удара е лъжата…

Армиите на Предречения бяха събрани под опетненото знаме. Дошли по утъпканите пътеки на пророчеството, събрали се на ръба на света, познат още като Върха на Меч. И стоеше Предречения пред хилядите, но нямаше кон. За това един рицар се приближи към него, слезе от коня си и връчи юздите му.
И възседна го Предречения, който се обяви за Първия син на Слънцето. А срещу тях се изправи нова войска, с черни знамена, но не от чудовища, а от хора. И поведе ги Първия син срещу Последния Син, който се криеше. А до него яздеше Пророка.
И сблъскаха се двете маси от хора и много кръв бе пролята. Защото много кръв се лееше из земите на Меч. И проби с див галоп през бойното поле убивайки всичко, което се изпречи по пътя му.
Яздеше достигайки острието на меч – края на света. Жребецът умря от умора, знамето падна върху земята от желязо. Сина на Слънцето слезе изтощен от коня и се загледа в металното острие, което бе края на света. Погледна надолу и видя умиращите звезди, погледна нагоре и видя двете луни и осъзна, че краят на света наистина беше острието на Меч сочещо към безкрайната, но умираща вселена.
– Сине на мрака – изкрещя той – Къде си?
– Тук съм.
Предречения се обърна и видя зад себе си Мъдрия, който свали маската си. Той не бе онзи мъдрец с расото, който го откри до един кладенец преди години. Бе снажен, млад мъж с шапка на звънчета, зловещ грим и зла усмивка. В очите му гореше огън. Бе преоблечен като приказен веселчун на мрака.
– Аз съм придворният убиец, известен като минестрал и предвестник на своя баща. Аз съм последният син на мрака.
– Ти?
– Да аз.
– Но това е невъзможно.
– Напротив – каза Сина на Мрака – Възможно е. Аз съм последният Син на Мрака и направих всичко възможно да оцелея.
– Защо не ме уби още тогава – не разбираше Предречения.
– Защото слънцето щеше да изгасне и света да свърши. Срещата ни трябваше да се случи. Аз убих Мъдрия, който трябваше да те открие и те открих вместо него. Затова расото ми беше изцапано с кръв. Аз избрах шлема вместо тебе, защото там където е текло, пак ще тече и така там, където е пробит шлемът ти, там и ще те съкруша. Беше прекалено слабохарактерен за да го разбереш. Мечът ти беше скрит в дървения крак на просяка, но ти го пренебрегна и избра меча от часовниковата кула. Символ на изгубеното време. Щита избра по свое желание, взе го от мъртво животно, което означава, че ще умреш. Единственият ти мъдър ход беше бронята, която взе от много трупове и така бе разпознат от всички, но изгуби идентичността си, сам стана пророчество без име. Водих те по грешният път за да те победя накрая.
– Шут предвожда луд… – не вярваше Предречения.
– Аз бях и монаха в манастира. Там с мъдрост щях да те науча да ме различиш, но ти сам не пожела. Направих го, защото ако баща ми беше Мрака, то майка ми е двойственост и освен, да те водя в лъжа, трябваше да водя и в добро.
– Не вярвам на нищо, което казваш. Монахът каза лъжа. Ти си една лъжа.
– Не съм лъжа и без теб не мога да съществувам. Но ти трябваше да ме познаеш сине на Слънцето. Едно слънце нямаше да допусне хиляди войни, да се колят на бойното поле. Трябваше да ме познаеш още там…
Първия син на Слънцето нападна яростно Последния Син на Мрака. Шутът, убиецът, синът извади две остри ками и ловко избегна ударите. Оръжията им се сблъскаха и сблъсъкът беше велик, но Сина на Слънцето бе близо да ръба и Сина на Мрака го избута.
Предречения полетя от ръба на света Меч и загина, падайки в пазвата на велекият гаснещ космос. Сина на мрака застана на ръба и се загледа в кончината на Сина на Слънцето.
– Шут води луд – прошепна Сина на мрака

Последния Син на Мрака влезе в тронната зала на Ая , скъпоценният камък в дръжката на Меч. Защото светът на Меч бе именно това – един титаничен, необхватен хабитат с формата и геометрията на меч, гравитиращ върху едно изгасващо слънце, на което Сина на Мрака беше господар.
Огледа се. Всичко това беше негово. За сега. На огромна желязна маса бе поставена картата на света, върху която бяха наредени фигурки на армии, синове на богове и други важни за света създания.
Светът на Меч бе създаден от боговете, които се считаха за съвършени. Бяха си направили жестока шега създавайки този странен свят в тази умираща вселена на гаснещи звезди. Боговете, които убиха баща му, великата Тъма, после се бяха погубили в съвършенството си. Той бе избягал от затвора им, в който го бяха пратили същите тези „богове”. Предполагаше, че не може да избяга от там, но понеже нищо в тази вселена не беше съвършено, той избяга от там.
Сина на Мрака беше сам пред тронната, така както е сам един човек в живота си когато се ражда и когато умира. Захвърли короната и остави шапката си със звънчета на глупак. После седна на трона.
– Шут води луд – каза той.
Управляваше добре. Войните и несправедливостите на спряха защото такъв трябваше да е светът – несъвършен. Управляваше и чакаше брат му да се прероди за да се срещнат отново на върха на Меч.