Замислител

Няма по-приятно за четене и по-трудно за писане от кратката форма. Представям ви сайтът за кратка проза на моят приятел и колега Георги Мерджанов http://www.zamislitel.com/

Приятно четене 🙂

Posted in Литература | има 1 коментар

Що е то Галактическото Фентъзи?

Отговора е „все тая“. Това е голяма статия на гост писателят Александър в моят блог. Негова е класацията за хоръри, която публикувах тук преди време и счупи всички рекорди по посещения.  „Снимковият“ материал е подбран от мене. Добавил съм мой бележки и накрая съм оставил няколко коментара. Приятно четене!

Този плакат не е от конкретно произведение описано в статията. Той е от арт конкурс на тема Космическа Опера. Реших че пасва на духа на статията.

Знаете ли, понякога се чудя дали е точно фентъзито да бъде затваряно като „жанр”, така както се определят криминалните или любовните романи. Причината за това е, че жанрът е невероятно пъстър в своето многоообразие, а през последните години, поради увеличаването на неговата популярност, стана дори още по-шарен. Помислете си само колко много различни фентъзита има – такива, написани за деца и/или юноши и такива, насочени към по-възрастна аудитория; такива, действието в които се развива в нашия свят и такива, които разказват за приключения като от средните векове; фентъзита, в които акцентът е върху приключенията и други, които наблягат на любовта, на драмата, дори на философията или пък на криминалния елемент! Действително, единственият друг жанр с такава пъстрота е научната фантастика, а мнозина смятат нея и фентъзито за двата големи дяла на едно и също нещо. Това може би е така, а може би не – мнения има и в двете посоки, ала аз ще се спра на фентъзито и по-специално на един негов клон, чието съществуване остава не съвсем ясно, сякаш премигва и се мести в пространството между вече споменатите два дяла – фентъзито и научната фантастика. Става дума за това, което писателят Трейси Хикман нарече „галактическо фентъзи” в опита си да го отличи от класическата научна фантастика. За какво става дума?
Преди да продължа нататък, бих искал да се върна назад във времето, много преди аз да съм бил роден, а още по-малко да съм се осъзнал като читател. В ранните години на развитието на фантастичния жанр като самостоятелен клон на литературата, когато той е пребивавал най-вече по страниците на списания, не е имало толкова рязко разграничение коя история каква е. Неслучайно едно от списанията се е наричало „Странни истории” – тоест всички фантастични произведения са се обобщавали от това, че в тях става нещо нереално, имагинерно, тоест странно. Лека полека обаче започват да се открояват две големи течения – това на научната фантастика, в която героите яхват свръхмощни совалки и се изстрелват в космоса, за да се борят със зли извънземни и това на фентъзито, „приключенията с меч и магия”, където историите най-често са в едно полулегендарно минало и героите въртят мечове срещу създания, излезли като от митовете или приказките. Някой педант би добавил третото влиятелно течение – на хоръра, ала понеже то разчита повече на емоцията на страха, а не толкова на декора, в който той страх се развива (знайно е, ужасите могат да са с духове и чудовища, но и с най-обикновени убийци), аз няма да се спирам толкова подробно върху него. Още в тоя „детски” период на фантастичните произведения обаче се появява първият хибрид, чието място остава не съвсем ясно – това е тъй нареченият жанр „мечове и планети”. Жанрът „мечове и планети” имитира жанрът на „меча и магията” – но вместо в древни времена, действието в него се развива на чужди планети, където героите въртят мечове срещу страховити извънземни създания. Може би най-яркият пример за такова произведение е поредицата „Барзум” на Едгар Бъроуз, която разказва за могъщ герой, извършващ редица подвизи в приключение, напомнящо тези за Конан Варварина, но развиващо се… на Марс.
Така за пръв път в жанра се появява история, която да стъпва с единия си крак във фентъзито, а с другия в научната фантастика, но това е от съвременна гледна точка. В ония времена, в която историята е писана – началото на ХХ век, читателите не са отдавали толкова голямо значение на това.
В средата и втората половина на ХХ век обаче фентъзито и научната фантастика започват да се отделят окончателно като два отделни жанра или поне мощни течения в един жанр. Това се дължи на появяването на знаменити произведения в жанра, като „Властелинът на пръстените” на Дж.Р.Р. Толкин, който малко или много задава посоката на развитие на жанра чак до появата на „Хари Потър” и, от друга страна, сериозни научнофантастични произведения на автори като Артър Кларк или Айзък Азимов, които излизат от рамките на приключенията и създават един образно казано „интелектуален” образ на научната фантастика – тя вдига мизата си като жанр, но и стеснява кръгът на възможните читатели. През последвалите десетилетия се появяват много поредици и истории, които на пръв поглед изглеждат съвсем различни и нямат нищо общо като жанр, ала в края на 70-те години се ражда сага, чието място в общия канон на фантастичния жанр и до ден днешен буди спорове.

Междузвездни Войни поставя началото на жанра Спейс Опера.

В началото на 70-те години на миналия век американският режисьор Джордж Лукас мечтае да направи римейк на любимите си серии от детството, фантастичните приключения на пътешественика Флаш Гордън. След това не успява да си осигури правата за Флаш, Лукас се амбицира да измисли свой собствен свят… и създава нещо в пъти по-грандиозно. Във въображението му се ражда история за далечна галактика, която днес е добре позната на всички, а именно легендарният епос „Междузвездни войни”. Това е история, добре позната на всички, затова не мисля, че има нужда да я поставям на фокус. Но това дали е фентъзи и фантастика до ден днешен остава предмет на ожесточени спорове сред феновете, а и специалистите.
Самият Лукас дава объркващо обяснение.
„- „Междузвездни войни” не е научна фантастика – казва той – това е фентъзи, космическа опера.”
Кратко пояснение – космическата опера е течение на научната фантастика, възникнало в нейния т.нар. „златен век”. Тя разказва за героични приключения на храбреци, които пътуват из непознатия космос и се сблъскват с могъщи извънземни врагове. Тя има и днешни наследници, обикновено сложни и дълги поредици за космически битки с извънземни нашественици, но и за контакт с тях. Макар някои фенове на „сериозната” фантастика (такава, насочена към социални или научни въпроси) да се мръщят от тяхното съществуване, тези истории са определено част от жанра Science Fiction.
Защо тогава Лукас обаче нарича „Междузвездни войни” фентъзи?
Отговорът е очевиден за всеки, който е чел стандартна спейс опера (или пък е гледал „Стар Трек” по кабелната) и е запознат с историята на Лукас. Да, „Междузвездни войни” има космически кораби и лазери, има безброй извънземни раси, героите пътуват от планета на планета… но това ли е основното?
Главният мотив в сагата, както знаят феновете, е Силата, която е невидима, вездесъща и… магическа. Нейното тълкувание и използване – светлата и тъмната страна – е основният конфликт на историята, който сблъсква нейните герои и злодеи, съответно рицарите джедаи и черните лордове на Сит. Самите имена на тези персонажи навяват повече асоциации с фентъзито, от колкото с научната фантастика. Приликите обаче, далеч не спират само с имената. И джедаите, и ситите се обличат повече като герои от фентъзи сага, нежели научна фантастика. Няма свръхтехнологични и футуристични костюми като от „Трон” или „Звездни рейнджъри”, облеклото на тези герои е по-скоро като на магьосници – дълги роби с широки ръкави и качулки, а при Дарт Вейдър черен плащ и страховит шлем. Освен, че владеят магическата Сила, джедаите и ситите се дуелират не с бластери и лазерни оръдия, а със светлинни мечове – отново както във фентъзи приключение, само дето оръжието е във футуристичен вариант.
Така, историята попада под дефиницията „меч и магия” едно от най-старите, макар и днес вече не съвсем точно, определения на жанра „фентъзи”. А нека не забравяме и това как започва всеки филм от поредицата: „Преди много, много години в една далечна галактика”. С това въведение връзката с едно евентуално бъдеще на нашия свят се къса. Отива се към приказката, а една от другите популярни, макар и също леко остарели дефиниции на фентъзито е „приказна фантастика”.
Създателят на историята Джордж Лукас не е единственият, който смята, че „Междузвездни войни” е повече фентъзи, отколкото научна фантастика. Подобно мнение изказват Тери Брукс и Р. А. Салваторе, авторите, написали романите съответно по Епизоди І и ІІ на сагата и самите те създали собствени фентъзи-поредици.
Разбира се, към такава теза могат да се приложат и контра-аргументи. Безспорен факт е, че освен бластерите и космическите кораби, в сагата на Лукас има елементи, които са заети от научната фантастика. Това са супероръжията, самата концепция за Галактическа империя. Факт е също, че елементи от древните легенди и благороднически титли от средните векове има например и в други поредици, които са си всепризнати за научна фантастика – „Дюн” от Франк Хърбърт, „Стен” от Алън Кол и Крис Бънч, серията за Майлс от Лоис Макмастър Бюджолд и т.н.

Иконата на Между Звездни Войни – Дард Вейдър. Интересен факт е, че легендарната каска е била арт направен от художника за сцените в, които Вейдър лети на Tie Fighter. Когато Лукас вижда рисунката решава, че това ще е постоянна част от визията на „злодея“

Нещата се усложняват и от това, че е трудно да се намерят други произведения, които да предизвикват полемика като „Междузвездни войни”. Както вече споменах, повечето космически саги, включително от жанра space opera си отиват твърдо към научната фантастика. Освен това, самата поредица „Междузвездни войни” включва стотици романи и сериозно количество комикси, които допълват и продължават историята от филмите. Те „разширяват” историята на сагата от хиляди години преди събитията, описани в „Епизод І” до повече от век след края на „Завръщането на джедаите”. Макар да нямат известността на филма, те като цяло се продават много добре и влизат в най-престижните класации класациите за бестселъри. И макар, че е неизбежно при толкова много книги тяхната стойност да варира, някои от поредиците – като „Наследникът на Империята” на Тимъти Зан, трилогията за Дарт Бейн от Drew Karpyshyn или сагата New Jedi Order, подготвена от екип автори, стават изключително популярни и създават образи, които в последствие влизат в сърцата на феновете така както и героите от филмите.
Всичко това не остава много място за нов претендент в тази странна и тясна ниша между жанровете на фентъзито и фантастиката. Още повече, че е добре известен и факта, че Джордж Лукас ревниво пази авторските си права и би реагирал, ако някоя история твърде много наподоби създадената от него легендарна сага.
Все пак, има някои изключения, които си струва да се отбележат.

Най-разпознаваемите фигури от вселената на Warhammer 40k. Space Marines (Космическите Пехотинци) и Имперски Генерал

През 1987 година британското студио за игри Games Workshop създава настолната игра Warhammer 40, 000. Тя е нещо като продължение на вече популярната игра Warhammer Fantasy Battle, която си е класическо фентъзи с елфи, джуджета, орки и демони. Новата игра също включва подобни раси, но действието се развива в далечно, мрачно бъдеще, в което човечеството владее по-голямата част от галактиката, но е в упадък и воюва с различни извънземни. Част от въпросните извънземни са орки, въоръжени с огнестрелни оръжия и Елдари (това е името на елфите, дадено им от Джон Р.Р. Толкин в „Силмарилион”), които са западнала, но изключително развита космическа цивилизация. Има също и демони, изчадия от измерението на Хаоса, заклети врагове и на хората, и на Елдарите. Warhammer 40, 000 е изключително популярна вселена и до ден днешен, като към нея са написани десетки романи, които правят ярко впечатление със своята мрачна атмосфера, нетрадиционен свят и почти гротескни образи. За разлика от Star Wars, която ясно поставя образците на светлината и мрака, макар героите да плуват между тях, в Warhammer 40K е трудно да се тегли чертата и да се каже кои са добри и кои лоши, макар повечето от книгите да се развиват от действието на бойците на Империята на хората. Най-известните автори от тази поредица са Дан Абнет и Гавин Торп, които се радват на уважението и обичта на читателите.
В края на миналата година, по тази вселена се появи и видео-филм, “Ultramarines”.
Наличието на втора поредица с толкова много книги в жанра, смесващ космическите приключения и фентъзито в някаква степен е ограничаващ за него. При появяването си една нова серия ще трябва да се наложи срещу истории, трупали популярност години и десетилетия наред, при това с много книги.

Редица автори пишат за огромни фантастични вселени. Маргарет Вайс, която си е изградила име във фентъзи жанра с поредицата „Dragonlance“ не прави изключение

Маргарет Вайс изградила си име в бранша на фентъзито с поредицата „Dragonlance“ също експериментира в сферата на Космическата Опера

Въпреки това, през 1990 година Маргарет Вайс, автор на поредицата „Хроники на драконовото копие”, класическо фентъзи в духа на Дж.Р.Р. Толкин, създава свое произведение от жанра, което нарича “Galactic Fantasy”, за да го отличи от научната фантастика. Това е поредицата “Star of the Guardians”, чиято история практически обръща сюжета на Star Wars наопаки. В “Star of the Guardians” монархията в галактиката е рухнала и властта е в ръцете на тираничен Революционен комитет. Последният потомък на кралския род Starfire се укрива на далечна планета, в неведение за истинската си самоличност (подобно на Люк Скайуокър) и е преследван от безмилостен Републикански предводител. Базираща се донякъде на Френската революция, поредицата разказва за борбата на кралския син да се върне на престола и в същото време да опази галактиката от извънземно нашествие. Серията силно напомня на Star Wars, като дори има орден с герои, въртящи светлинни мечове. Действието обаче се развива сравнително бавно, а в сюжета на фокус излиза романтичната история между Републиканският предводител Дерек Сейгън и Мейгри, една от последните представителки на ордена на Пазителите. Макар Вайс да счита тази своя поредица за любима, тя не става особено популярна извън читателите на авторката.

Великолепният арт от корица на романите за „Deathstalker“

Може би най-дръзкият и амбициозен проект за галактическо фентъзи след Star Wars обаче е поредицата “Deathstalker” на британския фантаст Саймън Р. Грийн. Грийн е един от най-плодовитите писатели в жанра, като сред произведенията му има класически приключения в средновековни светове, urban поредици и дори опити за „магически реализъм”. С “Deathstalker” Саймън Грийн създава изключително мащабна и изключително многопластова поредица, за която черпи вдъхновение отчасти от произведенията в жанра „меч и магия” и отчасти от класическите космически приключения от „златната епоха” на фантастиката. Първите книги от този свят („Светът на мъглите”, „Адският свят”, „Светът на призраците” – издавани на български от ИК „Орфия”) са кратки новели, в които героите пътуват на мистериозни планети и се сблъскват със зловещи и смъртоносни опасности. Основната поредица “Deathstalker”, която включва пет книги разказва за бунтът на Оуън Детсталкер, потомък на древен род, историк, хедонист и по неволя приключенец, срещу изключително тиранична Империя, обявила го без никаква причина за човек извън закона. Вселената на Грийн е невероятно мащабна, като освен Бунта и Империята, които наподобяват двете страни на конфликта в първите филми за „Междузвездни войни” се включват и изключително много други галактически играчи, сред които раса от киборги, злонамерени изкуствени интелекти, който мрази всички органични форми на живот и загадъчни извънземни, появили се от космическия мрак с очевидното намерение да унищожат човечеството. Освен фракции, книгата изобилства и от огромно количество герои, повечето от които с колоритни имена (Kid Death, Valentyne Wolfe, самият Owen Deathstalker), много от които придобиват по един или друг начин умопомрачителни свръхсили, наподобяващи тези, описвани в комиксите за супергерои. Пъстра и цветна, сагата също е и на моменти изключително кървава, като антиутопичното чувство е дори по-мощно от това в романите за Warhammer 40K; авторът обаче отчасти контрира това с изобилието от хумор и ирония, които правят поредицата и частично сатирична, като в злодеянията в галактиката преувеличават реални проблеми от нашия свят. Грийн определя всичките си книги като фентъзи, според него “Deathstalker” се смята за научна фантастика защото се развива в бъдещето. Светът му е известен и с това, че героите се бият с мечове, като обяснението е времето, което трябва на бластерът, за да се презареди след изтрел. Успехът на оригиналната поредица кара Грийн да напише още три романа за света “Deathstalker” в началото на новия век. Те започват нова сюжетна линия с нов герой, макар и от същия род, като конфликтът този път напомня новите филми за Star Wars – златният век на Империята е превалил и в галактиката се надига безмилостен деспот. Хронологично обаче тези книги са продължение, а не прелюдие към главната история, както е при Лукас.
Поредицата е сравнително известна, като не остава извън тираж, но в последните години авторът се е фокусирал върху urban fantasy приключения, а нова сага, която да танцува на ръба с фентъзито и фантастиката не се е появила – поне не и такава, която да придобие широка популярност.
Дали това ще се задържи за в бъдеще е трудно да се прецени и зависи от това дали издателите и литературните агенти смятат жанра за безперспективен и безвъзвратно окупиран от поредиците за Star Wars и Warhammer 40K или ще опитат да намерят нова сага, с която отново да обърнат пазара, когато читателите се пренаситят от множеството urban поредици. Така или иначе, макар и с малко представители, галактическото фентъзи съществува – дори и заради упоритостта на авторите му, убедени (според мен с право), че са сътворили нещо ново, пренасяйки запазените за „Мечът и магията” сюжети и мотиви се пренасят в една среда, запазена за научната фантастика.

Бележка от автора на блога:

Жанра получава своето сериозно развитие в сферата на видео игрите. Безброй са примерите, които мога да дам и да подкрепя с аргументи защо не отстъпват по нищо на останалите наративи описани в статия. Вместо това просто ще приложа „снимков“ материал.

Спартанците са последната надежда на човешкото във свирепата война с Потопа и Съглашението.

Едва ли е нужно да представям шедьовъра на Blizzard.

Трилогията Mass Effect вероятно е най-популярната Спейс Опера за видео игри в момента

.

Posted in Американска литература, Анализи, Литература, Холивуд | Tagged , , , , , | 2 Коментари

Накратко за „Аве“

„Аве”

Още миналата година обещах да се направи нещо като преглед на „новото българско кино”, но поради ред причини изоставих блога. От гледна точка на днешният ден ми се струва излишно да се слагат категории „старо” и „ново”. То киното, нашето си е едно, и винаги ще бъде.

Обект на вниманието ми тези дни беше филма, които обра всички награди на София Филм Фест – Аве. Толкова се наслушах от отзиви на колеги,  че реших да подкрепя българските автори и да си дам парите за нещо смислено.

След час и половина прекарани в “Арена Младост” стигнах до един основен извод за този филм. Лентата има един основен проблем. И той е, че българският зрител е прекалено изпростял и затъпял за филми като „Аве”.  Сиреч, прекалено сме обезверени и смачкани, че да гледаме собствените си пробити и тъжни съдби на голям екран.

В подкрепа на това мое мнение ще добавя и факта, че в салона бяхме едва четирима души (абсолютният минимум за прожекция ако трябва да се вярва на „И Господ Слезе да Ни Види”, в които героят на Ицках Финци обикаляше с една стара лента на любимият си филм и искаше да го изгледа за последно). Посещаемостта на „Аве” е направо обидна спрямо потока от зрители на „Корпус за Бързо Реагиране”, „Шменти Капели” и „Мисия Лондон”.  До колкото  си спомням „Подслон” също не беше особено гледан. Това мое наблюдение ме навежда на два въпроса. Дали всъщност наистина хубавите филми имат малка аудитория или на българина толкова му е дотегнало  от подобен род истории, че само при прочетената анотация захвърля фиша за „Аве” и отива да гледа „Внедрени в час”

И за да няма объркване каква е позицията ми, ще я кажа направо.

„Аве” е великолепено, правдоподобно отражение на българската действителност. Филмът на Константин Божанов е всичко онова, което „Източни пиеси” трябваше да бъде, но не успя. Докато във филма на Камен имаше доста количество фалш, тук всичко е такова каквото е. Сценарият успешно портретира три български поколения, които са изгубени в полето, във вечно разминаване и най-кратко казано извън света.

Преди всичко „Аве” е филм за едно унищожено в зародиш младо българско поколение. Не говоря за онова чалга поколение в Студентски град, за тези хора си има „Корпус за Бързо Реагиране”. Говоря за интелигентният млад човек, който понастоящем е студент в художествената академия и трябва спешно да хване стопа към Източна България за погребението на най-добрият си приятел. Още на излизане от София той ще срещне малката бегълка Аве, която в кратък срок от време ще му разкаже играта.

Не се лъжете по анотацията. Филмът е депресиращ, хипер реалистичен. Толкова е тъжен, че аз дори не успях да се разплача. Просто излязох празен от големият кино салон с четирима души в него. Финалът беше гениален, а  в лицето на двете главни роли видях удивителни таланти, нямащи нищо общо с фалша,който се опитват да ни представят разни български сериали.

Има ли българина в действителност нужда от подобен род филми? Тежки, мрачни, напомнящи му, че не сме нито в западналият Ориент, нито в преуспяващият Запад,ами някъде извън света, където подобно на спрелия часовник на главният персонаж – времето е спряло.  Аз мисля, че не.  Защото нищо от този филм (освен стопа) не ми е чуждо. Идентификацията ми като рецепиент с персонажите е толкова силна, че чак да ти се повръща. Имал съм приятелка психопат, със сериозни семейни проблеми. На отделни моменти ми идеше просто да напусна кино залата, тъй като като човек погребал баща и дядо (заради рак) в една година нямаше как да не рипна срещу сцените, в които Аве лъжеше, че има баба болна от рак. До последно не разбрах как да приемам това поведение на персонажа. Подигравка с раково болните ли? (като неуспял сценарист ще добавя, че съм наясно с персонажа и за това как се градят персонажи. Просто ми дойде в повече)

Един от проблемите на „Аве”  носи белега на всички „нови” български филми. Тоест да стават убийствено равни (та чак да ти се доспи) в средната част когато са  перипетиите.  Това е момента когато емоционалният градус се качва и зрителят е все по-нетърпелив за развръзката и катарзиса, през които преминават персонажите.

Специално при „Аве” това е породено от липсата на втора сюжетна линия, която да разнообразява действието. Персонажите на Овес Торосян и  Недялкова са заедно от петата минута на историята чак до края.  По този начин „Аве” леко прилича  на „Кецове” и подобно на втория страшно  ми напомня на прекрасните стари френски филми.

Накратко нещо като финални думи.  С ръка на сърцето казвам, че „Аве” е най-добрият „нов” български филм. Логиката обаче ми подсказва, че пътя за развитие на новите ни филми не е този. Трябва да се правят повече филми като „Чужденецът” защото от това , реално имаме нужда. Смях и зрелища.

Posted in Българско Кино, Другото Кино, Холивуд | Tagged , , , | 3 Коментари

Как се прави кино и летаратура у нас. Урок в пет точки.

Това не е анализ нито някаква разследваща журналистика. Просто размислите на един човек наблюдаващ АКТА и интересуващ се от Българско Кино.

Какво общо има АКТА с Българските Киносалони? Морално ли е българските кино творци, певци и др. да ритат против противниците на АКТА при положение, че повечето им произведения са или крадени или ужасно взаимствани? Имаше такава нагла статия. И дори да съм съгласен отчасти с нея ще си кажа рязкото мнение, че голяма част от българските хора на изкуството са поставени на геноцид – със или без акта.

Или… дали не ударихме едно сериозно рамо с протестите си срещу АКТА на великият Китай. Защото след всичките тези и анти-тези АКТА се оказа точно това – опит да се противопоставим на европейската икономика. Каквато и да е истината

Както и да е.Най-интересната статия, която ми се понрави като извод е тази: http://drugotokino.bg/content/kinosalonite-i-asta?tid=13

С оглед на казаното от твореца и разни протести на кино творците от миналата година си направих следните изводи за това как се прави кино. И особено как се прави кино ако си начинаещ режиьсор, сценарист и тн:

1.  Имаш идея и минаваш през адските мъки да напишеш сценария. По-възможност си намираш сценарист. Ако е с Биография още по-добре.

2.  Следва болезнената процедура по намиране на продуцент и кандидатстване в НФЦ или БНТ. Където получавате частично финансиране и се налага като Въргала да си продадете я апартамент, я нещо друго. Ама на Въргала бидейки му хубав филма не е получил дори и финансиране от НФЦ

От тук насетне  вашият  продуцент обира печалбите а вие си пушите пурата на морето. Да, ама не. Започва точка 3….

3) Разпространението, което е идентично с това на млад Български писател, които започва да обикаля собственоръчно книжраници, библиотеки и училища с копието на филма си под ръка. И се озовава къде? В синеплекс, кикплекс, пишкаплекс 3D и всякакви други плексове където се въртят американски филми  и където…

4) Си заплащаш за да прожектират филма ти….и ако не ми вярвате кликнете на това интервю на Тв Европа: http://www.tvevropa.com/bg/news/bulgaria/view/66800

Не знам дали е пълното. Но когато го гледах по телевизията получих знанието, че един режисьор трябва да плати 650 евро на екран за да бъде излъчен филма му…. Моля?… да си платя за да гледат хората филма ми? Не трябва ли те да ми платят за да гледат филма ми? Реално си плащат, но къде отиват парите им?  Салона взема 90 процента от приходте. Макар и Българските Филми напоследък да пълнят салоните (предимно в 4так когато билетите са наполовина) останалите 10 процента отиван в държавата, продуцентите и къде ли още не.

За режисьора, които е преминал през нервите с писането на сценария остават стинчиците. Сценаристът я вземе някой лев, я не. А Адът в търсене на пари и приключението от снимането могат да влязат в рекордите на Гинес по Стойцизъм. Но това не е краят. След като крехките ви стъпчици в кариерата започнат остава още една много важна точка.

5) Accept Criticism – филма ви е факт. върви тук и там. ако сте цунали някой медиен гъз се радвате на реклама с бюджет по-голям от самият филм. Ако ли не все някой ще иде да го гледа в Одеон, Кино Европа и тн. По-важното е, че ще получите безплатна реклама.  Напълно безплатна, тъй като:

Скротуми, Фреймспотинги и разни други там хора, които не са виждали снимачен сет през живота си ще изкажат „компетентното си мнение“ за филма, че и за авторите на филма, които нито познават нито са виждали. Ако сте по-лабилен няма да пипнете камера през живота си. Но ако пък ако бяхте лабилен нямаше да се занимавате изобщо с кино, нали? И нямаше да сте стигнали до пета точка.

Честито! Вашата кариера официално започна. А сега да пусна и нещо кратко за писателите, които понякога се случва освен сценарии да пишат и романи. Но нека направя малка справка за това как се издава и разпространява книга у нас.
1. Пишеш книгата – дали си добър автор или не, няма никакво значение. И без това отдавна писателите у нас са повече от читателите.

2. Прави проучване дали се харесва това, което си писал. Майка ти го обожава, но пък тя е съгласна със всичко, което правиш. Така че, остават приятелите. Които като истински такива не ти казват истината в очите.

3. Търсиш издател –

а) имаш яки връзки – тоест иди на точка пет.

б) нямаш връзки, но интерес към теб има малко и скромно издателство ИЛИ никой не те ще и решаваш, че ще се издаваш сам.

4) кихваш две, три до пет хиляди лева. В зависимост от това каква хартия искаш, корица, обем и тн и тръгваш да си търсиш разпространител, в следствието на което.

5)   Откриваш разпространител, които се наема срещу „скромна“ сума да разходи творчеството ти  из България редом с пътници като гиганат Коелио, Дан Браун и поредното епично фентъзи.  И после те ограбва.

Благодарение на  една група  упадъчно ДНК половината БГ литературно пространство те обявява за некадърен а останалата част (приятелите ти) за гений на БГ литературата. Ставаш малко по-малко известен. Канят те тук и там а ти получаваш множество добри и лоши рецензии. Похвали от приятели, колко страхотна е книгата ти и писма на фенове. Има хора, които ти се кефят има и хора, които откровено те мразят. Но всичко това означава само едно. Това, че  фенове и хейтъри са си купили книгата, прочели са я и след това вече са я оценили. Очаква се да получиш парите си от разпространителят. Които обаче ти заявава, че книгата върви много слаба.

Случи се с Георги Господинов. Май самият той го спомена по телевията. Случи се и с добър мой приятел, който пък беше буквално ограбен. Не само от разпространителят, но и от издателят си.

Скоро не съм бил на изложба. Не знам как живее и се издържа един български художник. За актьорите след малоумният закон на Вежди за щатните артисти, не ща и да си мисля какво е да си актьор в България…. Всъщност досещам се… заплата от 450 лева на най-престижната сцена у нас – Народен Театър.

И така. Честито. Вие вече сте готов да бъдете човек на изкуството.

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , | 6 Коментари

Децата на Вълците

Децата на Вълците
Написан за „Зимата Идва” на Фентъзи ЛАРП център

Този разказ е посветен на борбата срещу насилието срещу животните.

Улве и братчето му Сита си играеха под ниските черни борове в гората. Боричкаха се и се гонеха, вдигайки във въздуха изсъхналите иглички на иглолистните борове.  Изведнъж двете същества престанаха да се борят.  Бяха се отдалечили прекалено надалеч от възрастните, които бяха излези да събират храна за последен път.
Улве се издигна и подуши въздуха. Миризмата предвещаваше дълга и тъмна зима, въпреки, че все още не беше дошла. В този момент Сита го връхлетя и играта продължи. Неустно двете същества достигнаха до реката. Улве изскимтя и прати знак посредством мисълта си на братчето си, че са се отдалечили. Но Сита беше гладен . Улве също не бе ял от няколко дни и като по-голям пое отговорността да се спуснат в реката.  Сита се хвърли във водата. По това време, непосредствено да паднат първите снегове, реките бяха пълни с дебела пъстърва, в резултат на многото хайвер хвърлен през пролетта.
Тогава юношите ги видяха. Те бяха дошли от близкото село, за да се забавляват и да ловят риба. Бяха десет момчета в средата на юношеството си. Някой от тях бяха виждали аноти и преди, като съвсем малки. Но Честър, който никога не бе виждал, успя да различи две фигури, големи колкото десет годишни деца, целите покрити с гъста, но къса козина.  В главите бяха като вълци,  четерите лапи също бяха вълчи, но съществата, освен че ходеха като свирепия хищник, се изправяха досущ като хора. Честър реши, че са прелестни създания.
-Махайте се ! – Изкрещя едно по-голямо момче на име Рин, след което хвана камък и го хвърли  към анотите. Камъкът тупна в плитката вода до двете вълчи същества. Улве се надигна и втренчи любопитен, изпълнен с объркване, поглед към хората. Честър се сепна, а останалите момчета се спогледаха.
-Защо го направи? – попита Честър.
-Как защо? – Рин се обърна към момчетата – Не знаете ли, че анотите отвличат хорските деца.
Едно момче, което се казваше Лестър, изкрещя и хвърли пръчката, която се носеше към анотите и се развика:
-Марш оттук, гадини такива !
Пръчката повтори изпълнението на камъка. Анотите се спогледаха и Сита отстъпи назад няколко крачки.
-Тези миризливци нагризаха реколката в лозето ни. – Лестър бе зачервил бузите си –   Няма да има вино, което да продадем, и ще гладуваме половин година.
– Освен това ще ни изгонят рибата. – Рин се провикна – Махайте се!
Рин се пресегна към земята, взе още един камък и го хвърли. Камъкът прелетя и  удари Улве. Улве се сви от болка и  двамата със Сита излязоха от водата и скимтейки неразбиращо, бавно се насочиха към гората. Уви , това за момчетата не беше достатъчно.
– Да се позабавляваме!  – изкрещя Лестър.
Още един камък уцели Улве в тила. Ордата от деца се юрна пред втрещения  поглед на Честър, който просто не знаеше какво да направи и затова ги последва. Децата преджапаха плитчините на реката и тръгнаха след двете животинки. Момчетата ги преследваха с жестокостта, с която през лятото убиваха катерички.
Улве и Сита не бяха вълци, те бяха аноти, и нямаха бързината и ловкостта на своите диви събратя. Тичаха като полуприведени хора, а скоците ги вземаха като вълци.  Но бяха малки и неопитни. Въпреки това бяха достатъчно бързи, че да наберат преднина пред момчетата. Улве не успя да вземе един скок и се катурна. Изскимтя. Бе счупил лапата си и не можеше да продължи. Сита уплашен продължи напред.
Момчетата достигнаха Улве и започнаха да го обсипват с камъни. Улве скимтеше при всеки един нанесен удар. Хубавата му черно-бяла козинка се обагри в алени рани от рукналата кръв. Честър се разплака и хвана най-добрия си приятел Рин за ръката, който щеше да метне пореден камък. Изведнъж нещо в Рин трепна и той се усети, че прекаляват. Хвърли камъните на земята и се развика на момчетата да престанат. Всички се спряха освен Лестър, който се нахвърли върху съществото с ритници.
– Лестър, достатъчно ! – обади се Рин, който не му обръщаше внимание. – Лестър, СТИГА!   – Извика повторно Рин и блъсна грубо Лестър. Озверялото дете залитна и падна по задник. Момчетата се споглеждаха притеснени. Малкото същество едвам мърдаше, цялото трепереше от страх и болка.
– Малко му е. – изпищя Лестър и се изправи, готов да се бие с Рин – Ловците не вършат никаква рабо…
Лестър не довърши, тъй като чу заплашително ръмжене зад гърба си. Обърна се бавно и застина от ужас. На няколко метра от тях се бе появила майката на Улве и Сита. Голям, колкото възрастен мъж, анот, а ясно изявени нокти на предните лапи проблясваха като сребро. Побесняло, съществото се спусна към момчетата, които се разпищяха от страх и се разбягаха.
Честър обаче нямаше време да реагира, тъй като беше парализиран от страх. Видя, че големият анот го връхлита, съзря и откъде идва, но просто не можеше да направи нищо. Усети ужасяваща болка. Червена мъгла се спусна пред очите му и с издрано лице той падна на земята.
Лицето на Честър се бе превърнало в кървава пихтия. Големият анот не направи нищо повече, отстъпи назад и се сви над малкото си. Започна да лиже раните му. Рин, който се бе скрил така,че почти се бе слял  с едно дърво, направи няколко крачки, грабна Честър за ръката и с всички сили го повдигна и много бавно го отнесе назад към реката.

***

Момчетата бяха пред селото. Еди и Рин крепяха Честър, който едвам се мъкнеше. Момчето изглеждаше много зле и от ужас бе онемяло. Но това бе по-малкият проблем. На лицето си имаше три дълбоки, продълговати и кървави резки от челото, та чак до гушата. Едното му око просто липсваше.
– Какво ще правим? Какво ще обясняваме на възрастните? – разтреперано попита Еди.
Рин замълча, обърна се бавно към Лестър, който крачеше най-отзад. Изглежда съжаляваше, че ги е вкарал в такава опасност. Но пък Рин не изпитваше и капка съжаление към него.
– Лестър да се оправя. – заяви категоричено Рин. – Аз трябва да се грижа за майка си.
– Не съм виновен само аз. Вие също се спуснахте да ги гоните. Нямате право….
Никой не го слушаше и Лестър млъкна. Момчетата влязоха в селото.

***

В централната къща, най-голямата в селото, се бяха събрали старейшините и родителите на младежите.  Там беше и Лестър, редом до останалите момчета. Само Рин липсваше. Лестър бе разказал всичко, както се бе случило. Момчетата ловели риба на спокойствие, ей тука до селото. Изведнъж анотите ги нападнали без предупреждение точно като глутница гладни вълци. Един от от тях налятал на бедния Честър и едва не го убил.
Децата премълчаха грозната лъжа.  Нито бяха близо до селото, нито анотите ги бяха нападнали без причина. Кажеха ли истината, всички щяха да го отнесат. На възрастните не им се вярваше много на тази история, но пък бащата на Лестър и таткото на пострадалия Честър вдигнаха достатъчно шум, че да разсеят тези мисли от главата им. Рин го нямаше, та да опровергае лъжата.
–  Никога не съм чувал аноти да нападат хора. – поде Греъм, горският рейнджър. – Вярно правят бели, но те не са вълци.
– Ловците не си вършат работата, то е очевидно – започна Елде, първенецът на селото. – Властта, покрай тия размирици в градовете, също я няма никаква. Греъм, разбирам загрижеността ти за животните, но нещо трябва да се стори.
Ловната дружинка в селото запротестира, но Елде им вдигна ръка да мълчат. Думата взе бащата на Лестър.
– Проблемът с тези същества е сериозен. В планината има десет пещери, всяка една от тях има поне по няколко семейства. Няма контрол, плодят се като зайци и правят пакости. Нито хора, нито животни. Изобщо нещо като нищо на света. Напоследък изчезват и деца, а случаят със Честър е направо покъртителен.
Настана мълчание. Деца наистина изчезваха, но никой не искаше да си признае истината за робовладелците, които ги крадяха. Най-лесно беше да се вярва на приказките, че анотите крадат децата на хората.
–  Предлагам да почистим Емската пещера до реката. – изправи се Галад, бащата на Честър – Ще ги убием или изгоним. Но пак ще е нещо. Осакатиха детето ми.
След което се зарида, а Греъм тръгна да го успокоява. Хората си зашушукаха. Обади се Баба Етна. Тя бе майка на Елде и много уважавана стара жена. Лечителка, която имаше способности да предвижда бъдещето макар и много мъгливо.
– Не закачайте ‘децата на вълците’. Те са и ваши братя.
„Глупости!” зареваха хората в къщата. „Зверове”. Бабата поклати глава и излезе от къщата. Елде не знаеше как да постъпи и погледна уважавания дядо Трак. Дядо Трак бе ветеран от последната война. Единственият човек с опит в селото, който бе служил под командата на известни командири. Дядо Трак поглади брадата си. Той не бе патил от анотите, но беше чувал предостатъчно. Накрая каза нещо, което прозвуча като полу-глупост, полу-истина.
– Животът ме научи, че когато трябва да се напада, нападаш. Когато трябва да отстъпиш, отстъпваш. Те ни карат да отстъпваме. Да пуснем поне ловците, а?
Възрастните изкараха децата от къщата. След което се започнаха дълги и разточителни разговори как ще протече цялата наказателна акция. Как ще изкарат анотите от пещерата, как ще ги прогонят. Какво да носят ловците, в колко да тръгнат. Покрай това се заформи нов спор дали все пак не е малко безумно всичко това. В крайна сметка решението бе взето. На сутринта щяха да изгонят анотите от пещерата.

***

Същата вечер Рин бе при майка си. Тя спеше и бе много болна. Той не бе успял да налови риба, за да се нахранят, и се чувстваше отговорен за всичко. Все пак той бе метнал първия камък. Баща му беше стражник в града и поради проблемите там все по-рядко получаваше да получи отпуска.
По-късно Рин посети и Честър. Майка му плачеше над леглото на чедото си. Честър беше буден, но нито говореше, нито май виждаше какво се случва наоколо. Баба Етна се суетеше около него и цъкаше с език, докато почистваше кървящата рана. Рин гледаше момчето и се чувстваше съсипан. Бабата го погледна и положи ръка на рамото му.
–    Хайде, Рин  – рече тя – да отидем да направим отвара за майка ти.
Рин кимна и излезе от стаята, в която лежеше бедничкият Честър.
Когато се прибра, завари Баба Етна да вари отвара. Майка му бе болна от рядка болест, която малко, по-малко я убиваше и нямаше изцеление за нея. Само временно отлагане. Докато бабата правеше цяра, Рин я попита:
– Бабче, вярно ли е че анотите крадат децата на хората ?
– На глупости да не вярваш ! – отвърна старицата – Това са небивалици, разказвани от простите хора. От баба си знам, че анотите са братя на вълците и братя на хората. Това идва от старата даларска дума „ан”, която значи дете и „от”, която значи вълк. Никой не знае откъде идват и как са се пръкнали. С магия, казват, че били направени. Но кой ли знай.
След тези думи на Баба Етна Рин изпадна в дълбоки мисли  за това, което се беше случило.

***

Отрядът от разгневени татковци и сърдити ловджии потегли от селото. Мъжете носеха дървени копия, а ловците, нарамили лъкове, водеха със себе си  кучетата си. Дядо Трак също придружаваше хайката. Той бе единственият въоръжен с меч, останал му от войната. Никой не успя да разбере мотивите на този старик. Ловджийте смятаха, че просто му липсва войната и иска да си поразроши перчема преди да го заровят при ротата му.
Греъм, който отчаяно се опитваше да ги разубеди, също беше с тях. Елде го бе убедил, че в ролята си на горски рейнджър трябва да ги придружи най-малкото, защото знаеше преките пътеки към най-близката пещера. Греъм с неохота се съгласи. На него не му беше приятно да движи с тези хора, които пък не харесваха него. Това беше, защото Греъм, който носеше западняшко име, бе наполовина от тях, наполовина от народа на Далари. Диви, според западното кралство, хора, които живееха сред горите и се сношаваха с мечките. Е, за тяхна почуда майката на Греъм се бе залюбила с един от далари, а не с мечок.
Отрядът достигна до мястото, където се сливаха двете познати им река. Това беше мястото, където топлата и студената река се съединяваха. Според думите на Лестър децата бяха отишли да ловят риба нагоре по топлата река, която се спускаше от планината на черните борове. Греъм прецени, че докато стигнат това място, слънцето ще залезе, а до пещерата им трябва още половин ден път. Групата продължи нагоре по топлата ръка и сви бивак на мястото, където момчетата видяха за пръв път анотите.
Мъжете напалиха огън и направиха нещо, наподобяващо график – кой да отиде на лов, кой да стои на пост през нощта и подобни въпроси от организационно естество. Тези, които влязоха в ролята на пазачи, изживяха една дълга и неспокойна нощ, било то от паднала шишарка, от разлюлян от планинския горняк клон, или от пъргавата катеричка, трескаво търсеща шишарката си. Нещо средно между човешки вик и вълчи вой заглушаваше среднощната идилия.

***

Рин се събуди рано. Майка му все още дремеше, упоена от билките на Баба Етна. Момчето излезе от колибата и отиде при останалите младежи. Селото му се стори ужасно пусто. Рин се приближи към Еди, който си играеше с дървен меч и го попита защо е толкова празно. Еди му разказа за лъжата на Лестър и как възрастните тръгнали да колят аноти. Рин се хвана за главата и хукна към къщата на Честър.
В малката стаичка Честър все още лежеше на кревата. Рин връхлетя при него и се опита да му каже, че съжалява, че сега ще стане много по-зле. Извини се, че ги е въвлякъл в тази трагедия. Честър обаче го погледна и нищо не каза. Настъпи неловко мълчание, което се проточи твърде дълго. Зад Рин се появи майката на Честър, която сложи ръка на рамото на Рин.
– Той проговори. – рече му тя – Каза, че видял последния дракон. Видял също, че много мъже ще умрат. Аз мисля, че той бълнуваше.
Рин я погледна учудено. Гледаше ту нея, ту към Честър. Не каза нищо, а хукна и с див бяг изхвърча от селото.

***

На сутринта се оказа, че един от ловджиите, поставен да пази по план-графика, е заспал, а мъжете са се оспали. Греъм ги наруга, а Елде не престана да се ядосва и да ги хока. Набързо потулиха тлеещата жар, надигаха си одеялата и оръжията.
След половин час преход шайката прекоси реката там, където я бяха пресекли и младежите. А след още няколко минути, кучетата надушиха нещо и започнаха да лаят. Греъм се понесе бързо напред и след още двадесет минути се завърна, като каза, че е открил два анота – малък и голям.
Мъжете, с повишено внимание, продължиха напред и стигнаха до мястото, където младежите едва не убиха Улве. Отдалеч видяха една голяма вълча фигура, която се бе надвесила над малкото си и ближеше раните му.
Големият женски анот ги бе надушил отдавна, но не можеше да се отдели от малкото си. Сита също се появи зад майка си. Мъжете, общо петнадесет на брой, бяха наобиколили звяра от разстояние. В този момент бащата на Лестър грабна лък и стрела от ръцете на единият от ловджиите. Опъна тетивата и пусна стрелата, която се заби в гръкляна на женския анот, който простена, нададе немощен вой и се струполи на земята.
Малкият Сита се присви, уплашен, до умиращото си братче.
– Ето така се прави. – заяви гордо Лестъровият баща – Що за ловджий сте вие !? Смешници !
Единият ловджия взе лъка и го изгледа ядосано.
– Удоволствието в лова е в преследването и залавянето. Понякога дори не ги убиваме, а ги пускаме. Освен това правим хранилки… изобщо какво разбираш ти !
Бащата на Лестър започна да се заяжда с ловджиите и настана караница. Това бе конфликт между ловджии и земеделци и скотовъди, които съществуваше от доста време и мъжете започнаха да се спорят ожесточено. През това време Греъм и Елде се бяха приближили до мъртвия анот. Едното малко бе полу-живо, а другото се бе свило до мъртвата си майка. Греъм се притесни, тъй като разбра, че то се страхува.
– Тук има нещо нередно. – заяви Греъм. – Тя се грижеше за малкото.  А това другото, то се страхува, Елде….
– Те са животни. – отбеляза Елде. – Нали са вълчи животни. Не може да изпитват страх.
Докато мъжете зад тях се караха, а Елде и Греъм се чудеха какво се случва,
се чу глъчка и ръмжене. Хората млъкнаха, тези, които се разправяха, спряха кавгата си, тъй като се оказа, че цялото семейство аноти ги нападаше.  Настана паника сред редиците на хората, които бяха уловени по долни гащи.
Греъм успя да преброи почти десет възрастни анота и още няколко по-малки, които се стичаха на помощ на събратята си. Греъм дръпна Елде настрана. Един възрастен анот с огромен скок се намери на мястото, на което бе Елде преди миг.
Битката беше същински ужас, омесен със страх и неадекватни действия от страна на хората.  Греъм бе безучастен, а ловджиите примираха от страх, тъй като досега само бяха наблюдавали аноти, но никога не бяха стреляли по такъв.
Дядо Трак бе единственият, който знаеше какво прави, но пък всякакъв здрав разум се бе изпарил от главата му.
Надал боен вик, старикът посече първия, изпречил се на пътя, анот и го закла по начин, по който бе клал по времена последната голяма война. Съществото зави от болка и падна мъртво. Втори анот се засили срещу него, но Трак размаха меча си. Анотът отскочи уплашен. Греъм си спомни легендата, че анотите се плашат от желязо. В този момент плисна струя кръв. Трак бе убил втори анот.
Легендата явно беше вярна, тъй като при вида на желязото, анотите обърнаха в бяг и заотстъпваха. Греъм си направи равносметка. Ловджиите също се бранеха храбро. Няколко от тях уцелиха един два анота със стрели, но не достатъчно прецизно, че да ги убият. Няколко ловджии имаха сериозни рани. Останалите мъже, които имаха копияи също се хвалеха с постиженията си. Един от тях беше щастлив, че е наръгал анот с дървеното си копие.
Греъм понечи да им каже, че трябва да спрат, но вече беше късно. Мъжете с викове се спуснаха след анотите и го преследваха чак до пещерата им.

***

Рин нямаше представа защо тича след шайката. Знаеше само, че иска да им разкаже, че са жертва на лъжа. Тичаше със всички сили без да се щади. Той беше виновен за всичко това.

***

Мъжете от селото проследиха анотите до пещерата. Съществата макар и да бяха свирепи нямаха шанс срещу оръжията на хората. Анотите не разбираха защо хората им искат злото. Те просто живееха, като  ядаха плодове и ловуваха дребни животинки. Агресията, освен за самозащита им беше непозната. Не бяха като братята им вълци, които убиваха за храна. Те просто живееха мирно и не разбираха защо хората ги мразеха.
Пред пещерата последва кратка схватка, в която анотите извоюваха много малка победа. Нарек, предводителят на анотското семейство уби един от кръвожадните човеците. След което семейството се прибра в пещерата и повече не излезе от там.
Мъжете се бяха насъбрали пред пещерата и се чудеха какво да направят.
– Аз там не влизам. – заяви Минок, най-първият сред ловджиите.
– Но нали за това дойдохме ? – викна друг – Да ги убием и да занесем главите в селото им.
– Аз не влизам ! – изрече пак, по-категорично, Минок – Тези зверове имат предимство. Вътре може да има още от тях. По-лошо може да има и мечки.
Настъпи объркване. Повечето от хората жадуваха за своето отмъщение, други за бойна слава. Някой от тях бяха извървели целия този път, за да се приберат с кървящи рани и празни ръце. Накрая бащата на Лестър, който бе жесток по природа, излезе с предложение :
– Тази пещера има ли изход ? – заяви той.
Греъм поклати глава.
– А много ли е дълбока ?
– Май не. – отвърна Греъм.
– Ясно! Донесете сухи дърва. Ще ги задушим.
Греъм погледна Елде въпросително.
– Не е редно ! Не трябва !  – възропта Греъм.
Елде вдигна рамене, след което заяви :
– Той има право да бъде възмезден. Не твоето дете лежи обезобразено вкъщи, нали?
Греъм го гледаше право в очите. Не знаеше какво да каже. Отстъпи назад и остави безумците да извършат своето отмъщение.
Набързо мъжете насъбраха  огромно количество дърва. Също така отсякоха и няколко дебели и изсъхнали дървета. Направиха  внушителна на входа на пещерата.
Изчакаха да видят дали все пак съществата няма да излязат. Когато това не се случи, един от хайката запали факла и я хвърли в купчината дърва. Малко по малко огънят обхвана сухите съчки. Огънят се разрастна и димът започна да се почерня тавана на пещерата и да нахлува на вътре.  Мъжете продължаваха да хвълят дървета, за да поддържат огъня, който гореше в продължение на часове.
От пещерата се чу вой на страдание и болка.

***

Останал без дъх, Рин достигна до шайката. Бе видял големите пламъци още преди час.  На няма петдесет метра от кладата, една ръка го сграбчи и го дръпна настрани. Това бе Греъм, който поклати отрицателно глава и каза, че анотите вече са мъртви..  Рин се разплака от вина и безпомощност. Не каза на Греъм за лъжата, но и горският вече се бе досетил за какво иде реч. Двамата напуснаха мястото на  свирепата екзекуция и се прибраха по пряка пътека.
Падна мрак и огромната клада още напомняше за настаналата трагедия.
Измежду пламаците  изкочи един мъжки анот, целият обгърнат в пламъци, започна да вие, досущ като вълк. След което се скри в пещерата, падна целият овъглен и не помръдна повече.

***

Шайката не видя нищо хубаво след клането над анотите. Сутринта осъмнаха заобиколени от вълци. Кучетата на ловджиите бяха издавени, а двама от ловната дружинка загинаха, разкъсани от хищниците. Вълците бяха чули вика на техните събратя. Но те не се славеха с добродушие като анотите. Хората бяха от едната страна, вълците от другите, а анотите по средата. Рядко вълците се разбираха с хората.
Хората избягаха от вълците, но по пътя към селото попаднаха на планински трол. Такъв не бе виждан от години, а преданията гласяха, че излизат, само когато зимата ще бъде суха и без сняг. Дядо Трак изгуби живота си в битка с трола, за да може шайката да избяга. Явно му бе отредено да умре на бойното поле, не на легло.
Малко преди селото бащата на Лестър падна в дупка и си счупи крака.
На влизане в селото Елде не каза нищо на Греъм, който ги чакаше с скръстени ръце пред голямата къща. Само размениха погледи. Греъм съжали, че нямаше смеслостта и благоразумието, че да ги спре, а Елде цял живот живя с мисълта дали не направвиха страшна глупост.
В крайна сметка баба Етна беше права. Да убиеш анот не беше на добре. Зимата дойде, но сняг дълго време не падна. Бе суха и много студена. Това унищожи посевите и цялото село гладува дълго време.
На рано на пролет дойде и снегът, който пък унищожи овошките и допълнително усложни живота на селяните. Майката на Рин напусна този свят, а баща му бе убит като предател, задето е тръгнал с революционерите, които крещяха името на предводителката си. Страшната магьосница, дошла  от Севера, следвана от звяра, Златният вълк.
Рин се чудеше дали няма някаква връзка всичко това. Анотите, магьосницата и нейният вълк и виденията на Честър, откатко бе обезобразен.

***

Една сутрин Рин и Честър, облечени като за път, напуснаха селото завинаги.  Зимата отново чукаше на портите.

Автор: Васил Мирчев – младши

Posted in Литература, Лично Творчество | 14 Коментари

Студентската Телевизя АМТВ с нов сайт и нова платформа

Мойте приятели и колеги от АМТВ стартираха своята продукция с интернет платформа. Накратко иде реч за интернет телевизия за млади  хора. Можете да погледнете нашите неща на amtv.bg.

Ето и самата новина копирана от техният сайт:

На 21 декември 2011 година стартира новата Интернет платформа на АМТВ. Всяка седмица тук ще откривате новите броеве на трите предавания на най-младата телевизия в България – “Ку-Ку:Презареждане”, “Ателие” – Студентска работилница за изкуство и култура и “ПроАктивно” – предаване за наука и образование!

 

Всеки ден на страницата на АМТВ ще откривате репортажи, новини и интересни видеа от всички сфери на младежкия живот в рубриката VLog!Можете да следите най-интересните публикации на любимите си блогъри директно тук – в рубриката БЛОГОСФЕРА. Вашият блог също може да бъде част от Блогосферата на АМТВ – трябва само да ни пишете във формата за контакти или на някого от екипа. Всичко за нас и историята на Национална студентска телевизия “Алма матер”, както и за нейните три предавания, можете да научите в секцията ЗА НАС. А за да добиете представа за това как изглеждаме – влезте в ГАЛЕРИЯ.

Вие също можете а станете част от Студентската телевизия! Достатъчно е само да се свържете с нас и да ни предоставите свое видео, което ние ще публикуваме! Ако искате да работите в нашия екип или да ни дадете идеи, препоръки и критика, пишете ни или ни елате на гости във ФЖМК на СУ!

Posted in Студентско кино, Uncategorized | 13 Коментари

Златният Вълк

Златният Вълк
Издаден във сборника „Мечове в Леда“

Гарет се подаде на главната улица. Пара излизаше от запъхтените му гърди, а бузите му бяха зачервени не толкова от сковаващия студ, колкото от напрежението, което мъчеше душата през изминалите дни. Тревогата нощес до толкова се бе усилила, че дори  не успя да мигне. Гарет се огледа очудено. В пoсока градската порта нямаше жива душа, но пък откъм центъра на крепостното селище се нoсеше сериозна врява. Вътрешностите му се свиха за сетен път и той пое към средата на градчето. Трябваше да открие Будика… на всяка цена.
Центърът на градчето, което обикновено бе просторно и пусто място със статуя и няколко сергии по средата, в момента гъмжеше от живот. Гневни селяни, омешали се с градската стража, викаха в екстаз и се влачеха като процесия около църковните власти, дошли тук рано сутринта от града на Студената Река. Пребледнял от притеснение, Гарет се смеси с тълпата и тръгна с тях.
Скрит в сърцето на огромната маса от хора, изпълнили главната улица, Гарет локализира Инквизитора. Не много едър мъж в ризница и традиционен бронзов жезъл крачеше с ескорт от  двама църковни изпълнители, също облечени в ризници с отличителния знак на църквата. Спираха се от врата на врата и щателно проверяваха всяка една къща.
Гарет забави темпото. В един друг свят, където той беше смел войн, а не обикновен човек, изтъкан от страхове, щеше да си пробие път през тълпата и да убие Инквизитора. Ала той живееше в този свят и единственото нещо, което можеше да направи, бе да открие Будика преди фанатизираните негодници. Гарет походи още малко с тълпата за линч и си тръгна.
На път за  вкъщи той прехвърляше варианти в главата си какво да прави. Едва ли щеше да открие приятелката си, която беше обречена на екзекуция. А дори и да я намереше, тогава какво? Щяха да избягат заедно през граничните планини и да заживеят щастливо отвъд морето? Глупости. Такива неща ставаха в приказките, но не и в истинския живот. Така Гарет, малко, по-малко, се отдаде на мрачни размишления, докато изведнъж…
– Ей, момко – раздраният глас на алкохолик го извади от мислите му – Ей, момко ела насам за една градусова напитка.
Гарет погледна към човека, който го викаше и видя планинския скитник Рандал. Възрастен мъж с бели кичури в черната коса, леко мургав и увит в дебел и стар планински плащ. Не особено лицеприятен и затворен тип, за когото се носеше мълвата, че пие много и има малко приятели. Всъщност нещо напълно нормално за човек, обитаващ граничните планини. При други обстоятелства Гарет би го подминал, но задаващият се патрул на църковната власт, го принуди да пристъпи до Рандал и да поеме от бутилката, която му подаваше. Гарет отпи от бутилката и с учудване установи, че пие вода.
– Църковните мишки обръщат това място с главата надолу, само за да се докопат до твоята приятелка– говореше Рандал втренчил поглед напред – Без да задаваш въпроси тръгни след мен и ме следвай. По една случайност знам къде се крие тя.
За момент Гарет си помисли, че това е капан, но друга атернатива нямаше. Той последва Рандал и след две пресечки, двамата влязоха в мазето на една къща. Там ги чакаше Будика, кестенявокоса красавица, облечена в кожени дрехи, която се хвърли от щастие на врата на Рандал и го целуна по бузата.
– Къде беше ? – попита Гарет, след като отмина първоначалната емоцията от щастието – Не трябваше да изчезваш просто така, без да ми оставиш знак.
– Не можех да ти оставя знак. – ядоса се Будика, след което му разказа накратко, какво се бе случило с нея.
Градската стража нахлула в  дома им  през онзи отвратителен ден и убила баща и, който отказал да каже къде се крие дъщеря му. Избягала през прозореца и се лутала без посока, когато се появил Рандал и я скрил от шайката. Рандал щял да и помогне да избяга сутринта, като я преведе през планините, но призори пристигнала църковната власт.
– А и не можех да тръгна, без да те видя за последно. – завърши разказа си Будика.
– Благодаря, но… не може ли да измислим нещо, някаква лъжа, знам ли…
Рандал застана между двамата и погледна Гарет.
– По-добре е да се махне от това проклето място. Тя има таланта да бъде  магьосница, момче. Нека избагя на място, където няма забрани и човек може да следва мечтите си. В най-добрият случай тук я очаква клада.
– Чакай малко, откъде знаеш това? За нейните способности?
– Гарет аз му разказах, разказах му всичко. Само той познава проходите като хората. Разбери.
Гарет замълча и се замисли. Ако не беше слисан и объркан, и още повече, ако не обичаше безусловно Будика, сигурно щеше да се усъмни в Рандал и познанията му по магия. Фактите обаче бяха на лице. Ако Рандал искаше да предаде Будика, щеше да го направи още вчера. И нямаше да получи  награда от църквата, а точно обратното – линч за съучастничество. Самият Гарет се чувстваше провал. Родителите му бяха починали, но богатият му чичо го бе осиновил и му даде всички шансове за успех.  Не бе лишен от нищо и именно затова нямаше амбицията да постига нищо. Единственото, което имаше бе Будика.
– Добре. – отвърна Гарет – Понякога имам тази идея за бягство в главата си. Идвам с теб Будика. Ще дойда с теб на края на света!
Рандал изръмжа и се опита да противоречи, но Будика даде ясно да се разбере, че няма да замине без Гарет. Тя, подобно на него, нямаше какво да губи, а и от доста време таеше любовни чувства към Гарет. Накрая Рандал склони и разкри на Гарет плана за бягство.

Тримата се срещнаха в сянката на Западната Порта. Това бе символично име, тъй като някога тук бе имало крепостна стена, а сега бе просто дървен пост с двама стражи. Гарет бе добре екипиран. Носеше раница с провизии за поне седмица, стар ръждясал меч от дядо си и  се беше забулил точно според плана – като монах. Рандал и Будика бяха направили същото. Спогледаха се, кимнаха си един на друг, след което тръгнаха към Западната Порта.
Разчитайки, че ще се натъкнат на местни стражи, тримата преминаха спокойно поста, когато след тях се чу вик. Обърнаха се и видяха от дървената кабина да излиза войник на инквизиторите с ръце на кръста. Преди да успее да каже каквото и да е било, пред слисаните погледи на Гарет и Будика, Рандал извади нож и го наръга няколко пъти. Тримата побягнаха.
Последва шеметен бяг. Мрачни, сякаш подпухнали, облаци фучаха над тях, докато препускаха без да пестят сили. А в далечината, като че ли се задаваше буря. „Бурята може да ни връхлети. Нищо не би могло да ме спре да отведа Будика от тук”. Докато бягаше, изведнъж му се привидя огромен златен вълк, който ги гледаше. Спря се за миг, но звярът все още си стоеше там.
– Гарет? – извика му Будика.
– Виж!  – извика и Гарет и посочи към вълка. Ала вече там нямаше нищо.
Рандал му се скара, че губят време и Гарет реши, че всичко е плод на страха, който поражда странни неща в главата му. Продължиха да тичат, докато в един момент спряха за кратка почивка и Рандал ги поведе в страни от пътя, за да навлязат в планината.

Веднага се разбра за убийството на църковния войник. Любопитно хлапе, правещо снежен човек извън града, забелязало разправията и хукнало към центъра. Инквизитора и  неговите колеги стояха над трупа му, а градската стража държеше зяпачите настрана. Капитанът на стражата се обърна към Инквизитора с очакване. Църковният служител отвърна на погледа със ситните си черни очи и изръмжа.
– Капитане, със силата на върховната  църква, Ви нареждам да заделите част от хората и да организирате селяните в шайка за преследване на проклетниците.
– Не е ли малко пресилено? – опита се да възрази капитана и посочи облаците  -Ако това не ги убие, обитателите ще го направят.
–  Знам, че има хижи по планините, капитане. Не съм глупак – излая Инквизиторът, след което добави със спокоен тон – Искам тези еретици!
Капитанът кимна и се зае със задачата. Инквизиторът стисна юмрук. Амбицията беше по-силна от вярата. Само вяра не беше достатъчна да хукне из планините, да гони някакви жалки шарлатани. Да, фанатизмът бе добро оръжие, стига да знаеш как да го използваш.

Рандал крачеше напред с енергия, неприсъща за годините му. Краката им до колене бяха затънали в снега и тримата мъчно си пробиваха път измежду стотиците великански дървета, твърди и непоклатими от вятъра, който плющеше силно.
Гарет преосмисляше моменти, в които ако можеше да се върне назад, би променил хода на събитията. Будика още от малка имаше увлечение по народните ритуали, предадени от баба и. Някои ритуали, особено тези за здраве и лечение, често включваха първобитното използване на магия и бяха забранени от църковната власт. Будика определено владееше някаква сила, тъй като ритуалите, правени от нея, работеха. Момичето се опита да научи Гарен на всичко, което знае от баба си, но при него някак си нещата не работеха. Нито усещаше това, което тя изпитваше по времена ритуал, нито пък магията се получаваше в ръцете му. Докато при нея силата просто извираше и тя успяваше да  съживява повехнали цветя или да променя посоката на вятъра. Много пъти Гарет и бе донасял ранени животни и двамата скришом извършваха напълно безобидни ритуали за изцеление.
Гарет не взимаше присърце факта, че магия не протичаше през него. Знаеше как църквата действа в случай, че надуши магия и како прави с хората практикуващи я. Затова той пазеше тайна и се опитваше да предпази Будика по всякакъв начин. Уви – неуспешно. В един момент той просто трябваше да я спре, да и забрани…
Ужасът ги връхлетя едва вчера, когато с Будика решиха да направят забранен ритуал, за да съживят едно умряло куче. Опасна практика, за която никой не смееше да споменава. За ритуала момичето бе прочело от някаква странна книга, която преди не бе намирала в ръкописите на баба си, но благодарение на наученото от старата жена, девойката успя да разчете написаното на стар диалект.
Гарет си спомни с болка ужасния момент. Тялото на кучето бе положено в начертан кръг и Будика бе застанала пред него. Гарет седеше до нея в пълно мълчание, стараейки се да не издава нито звук, тъй като от малкото, което знаеше, ритуалите трябваше да се изпълняват в пълна тишина за да може думите, изречени от заклинателя, да бъдат правилно чути от отвъдните духове, които „осъществяваха“ магията.
В основната част от ритуала зад бъчвите, с вик и дървен меч в ръка, скочи хлапето на Чатуинови.  Това прекъсна Будика, която с ужас изпищя и излезе от състоянието на транс. Гарет бе побелял от уплаха и му причерня. Когато дойде в съзнание, завари Будика, която трепереше върху прашните дъски, а детето на Чатуин лежеше в локва кръв. Измина минута, докато тя се свести и двамата избягаха от къщата.  В паниката обаче Гарет изгуби посоката, в която бягаше момичето и успя да я открие едва днес.
Слънцето вече бе залязло, но тримата продължаваха в мрака. Рандал искаше да имат колкото се може повече преднина в случай, че след тях бе организирана шайка. Нещо напълно възможно, като се имаше предвид убитият войник на църквата.
След още малко преход тримата достигнаха до един от последните навеси. Тъй като се задаваше буря, Рандал ги натика вътре, като умишлено не запалиха огън. Гарет прегърна Будика и се загледа през прозореца.
– Може да дремнем за малко тук и на сутринта да изчезваме преди изгрев слънце. – рече Рандал.
– Услугите не са безплатни – изведнъж каза Гарет –  Какво ще поискаш ?
Рандал се ухили от това, а на Гарет не му стана по-приятно. Рандал имаше една от онези усмивки на изпечен мошеник,  от които вътрешно усещаш, че не можеш да имаш доверие.

– Все някога ще си поискам отплатата, но няма да е нищо фатално, повярвай ми.
Будика пое ръката на Гарет и  го погледна в очите..
– Рандал е прекарал десетки магьосници през тези планини Гарет…
– О, каква изненада! Рандал Скитника изведнъж се превръща в Рандал Контрабандиста?
– Вече няма какво да губя.. Остана ми само да мечтая за вълшебните земи, където магьосници свободно практикуват магията.
Бе му писнало хората да бягат, вместо да се борят. И да искаше да отговори, да изкрещи, но не можеше тъй като изведнъж отвън се чу силен рог. Гарет хукна към прозореца и се ококори.
– След нас!? – едва не извика Гарет и се обърна – Толкова рано?
Рандал за пръв път показа нотка на колебливост и несигурност.
– Сигурно водят кучета. – отвърна Рандал.
– Що за трапер си ти…
– Няма време, ще избягаме през бурята. Останем ли… знаете какво се случва с вещерите. Ще ни натикат  в казан с вряща вода… отвратителна смърт.
В друга ситуация Гарет сигурно би му се нахвърлил, но отдалеч се чу лай на кучета.

Инквизитора налагаше бясно темпо и даваше зор на кучкаря. Капитанът на градската стража не бе особено сговорчив, но добре, че се изсипаха гневните роднини, повлекли със себе си една дузина, предубедени и вярни на църквата диваци.
Шайката, включваща двама стражи и капитанът им, местните и инквизиторите достигнаха до последния навес, когато съзряха в мрака някакво движение. Кучетата се разлаяха още по-силно и започнаха да се дърпат в същата посока.
– Колко са? – запита Инквизиторът.
– Може би двама или трима – отвърна някой.
– След тях ! – ревна амбициозният предводител – Вещицата искам жива. Всъщност, искам всичките еретици живи…
Трима „нарушители“ на властта бяха по-добре от един. Повече пари, по-голям съд, повече народна гняв и разбира се… издигане.

Рандал  Скитника буквално лазеше пред тях и проклинаше. Гарет вече изнемогваше и дърпаше Будика, която едвам се влачеше след него. Краката му постоянно подаваха под лъжливия сняг и с всяка стъпка се оказваше затънал почти до кръста. Какво безумие! Освен кучетата зад тях вече се чуваха и хората, които викаха и се координираха в опита си да ги обградят. Започна да бие вятър и съвсем скоро щяха да ги заловят.
Рандал обаче успя да им спечели малко време, тъй като ги прекара през каменист участък. Гарет почувства лека надежда, че се измъкват, когато зад ухото си чу изфучаване, последвано от силен удар в гърба. Той залитна и се катурна надолу по стръмният склон. Виковете на Будика и тези на преследвачите се сляха в един дълъг миг, в който светът около него стана водовъртеж от бели цветове. Болезненото падане прекъсваше
грубо всеки момент, когато тялото му се блъсваше в нещо каменисто.
Накрая тупна в една пряспа. Очакваше причерняване и потъване в забрава. Уви, беше жив и ужасът продължаваше.  Надигна се и установи, че това, което го бе ударило, е стрела от арбалет, забила се в раницата му. Някъде над него се разрази страшна врява и Гарет трябваше да става, защото чу стъпки на хора зад себе си.
– Ето го ! –  чу се вик.
Гарет се извърна и видя двама души, които бяха на около двадесет метра зад него. Захвърли раницата си, грабна ръждивото оръжие и хукна да бяга. Препъваше се между дърветата, прескачайки дълбоките преспи. Първият от преследвачите му обаче го настигна бързо и го нападна с копието си.
Гарет трябваше да се защитава, а никога не бе въртял меч. Ръката му, която трепереше от студ, сега едва не изпусна оръжието. Краката му изведнъж омекнаха и той се почувства като мекотело, неспособно да помръдне. Преследвачът тръгна към Гарет напред с копието и започна да нанася мушкащи удари, които младежът отбягваше, подскачайки назад.
Изпаднал в паника от страх, Гарет вдигна ръждивия меч и с отчаян вик, замахна към нападателя, който не очаквайки съпротива, се препъна в снега и падна на колене. Ударът на Гарет бе вял, непремерен и ръждивото острие се заби с инерция във врата на човека. Кръв шурна наоколо и обагри снега с алена шарка. Преследвачът изплю течността, която го задавяше, и се сви в агония върху пряспата.
– Проклет да си! – изкрещя вторият преследвач, който се спусна срещу момчето.
Гарет почувства проклятието след себе си.  Това го ужаси още повече и вдъхна нов стимул за бягство. Залитайки, той пое надолу по планинския склон, надявайки се да се измъкне и после да открие Будика. Но както целият му живот досега, това се оказа празна мечта.  Дори не можеше да се надява, че ще избяга обратно в града и че никой няма да го разпознае.
Другият преследвач бе плътно зад него и го хвана за наметалото. Гарет изкрещя и се обърна към него, готов да го удари, но в този момент усети адска болка в хълбока си. Последвалият шок го парализира временно. Преследвачът също стоеше закован. Гневът и омразата дотолкова го бяха заслепили, че дребничкият човек от града не бе вярвал, че е способен на такова нещо. Объркан, той се спусна да помага на Гарет, но младежът бе толкова паникьосан, че го изрита с крак. Преследвачът залитна и се катурна назад.
Гарет изкрещя от болка и извади окървавената секира от раната. Отпусна се на земята и се загледа в сивите облаци, които настъпваха подобно на армия, готова да помете противника си. Със затъпените си от възбуда и страх сетива дочу далечните песни на преследвачите и кучетата. Тяхната песен се отдалечаваше и отстъпваше място на симфонията на вятъра и гората. Ловът за него като че ли беше приключил.
Младежът се надигна и пое нагоре, държейки се за раната, която не го болеше, но кървеше обилно. Установи, че човекът е разбил главата си в един изпъкнал над снега камък, и съжали. И двамата бяха изплашени до смърт – единият защото бягаше, а другият просто не знаеше какво прави. Със съжаление втренчи поглед на петнадесет метра по-надолу, където другият му „противник” се гърчеше в снега, давейки се в собствената си кръв. Извърна поглед, отвратен от себе си, и закуцука нагоре сред дърветата.
Едва си пробиваше път, а силният вятър го повали няколко пъти. В един момент изгуби представа за реалността.  Падна на колене пред една пещера, пред която изваяна от сняг, гордо стоеше статуя на вълк. Реши, че е започнал да халюцинира от загубената кръв. Но после се приближи до статуята и установи, че всъщност е истинска или е от лед. „Обитателитен! ” Каза си на ум, но и да не бяха те с него вече беше свършено, защото щеше да умре.
Със сетни сили се довлачи до пещерата, за да намери прикритие от бурята. Мракът го обгърна напълно, след което нахлу и в съзнанието му.

– Гарет! – Изкрещя Будика, ала Рандал я задърпа за ръката.
– Остави! Ще ни хванат, няма как да се върнем за него. Хайде !
Будика бе готова да хукне след търкалящия си Гарет, но видя силуетите, които се приближаваха. Част от тях хукнаха към Гарет. Сърцето и се изпълни с ужас, но нямаше какво да направи. Време за мислене просто нямаше, а Рандал я дърпаше все по-ожесточено. Искаше и се да изостави всичко и да се предаде, за да бъде заедно с Гарет. Това щеше да бъде красива смърт. Двама влюбени умират заедно, убити от света, който ги мразеше. В този момент обаче една стрела се заби в дървото до нея и тя инстинктивно се хвана по-здраво за Рандал.
Някакси траперът успя да се изплъзне на преследвачите, след като прокара Будика през опасни и заледени пътеки.  Но бурята ги застигна и силният вятър едва не ги събори. Накрая те достигнаха планинска хижа на два етажа, построена от камък и дърво.
– Тук ще те скрия. На сутринта ще се измъкнем.
– Ще ни хванат. – Будика вече съжаляваше, че изобщо бе тръгнала.
– Има тайник, който не могат да открият. Никога не го откриват. – извика и Рандал –  Продължим ли, бурята ще ни убие.
Рандал извади връзка ключове и отвори вратата на хижата. Озоваха се в голям салон с дървен под, на който бе изографисан огромен кръг, подобен на този, който се ползваше в ритуалите. Това изненада Будика, но нямаше и миг за размишления. Рандал я заведе в дъното на салона, където имаше фалшива стена, отвори тайник със стълбища надолу, водещи към малка тайна стаичка под салона. Рандал натика Будика вътре и затвори вратата след нея.  След което се запъти да напали камината и да приготви масата. Всичко трябваше да изглежда сякаш хижата работи от доста време насам.
Рандал палеше факлите на вторият етаж, а в камината на салона вече гореше огън, когато по вратата се чу силно тропане. Рандал слезе в салона и с пълно хладнокръвие отвори лекичко вратата. Кожена ръкавица, покрита с метални халки, блъсна вратата, избутвайки трапера назад и шайката нахлу в салона.
Пред Рандал стоеше Инквизиторът, малко зло човече  в животински кожи и ризница със съответните църковни символи и татуировки по ръцете. Той беше заобиколен от бодигардовете си, църковните песове, а зад тях бе капитанът на стражата и част от шайката.
– Така! – започна Инквизиторът – Арестуван си по обвинение в ерес…
– Чакайте малко ! – едва не изрева капитанът и застана между Рандал и църковния служител. – Та това е Рандал… Рандал Мейс – Хижаря, известен още като Скитника. По никакъв начин не е богохулство.
– Така ли? – повдигна вежди Инквизиторът – Тогава го арестувам за съучастничество и окриване на вещери.
– Не знам за какво става дума. – заекна Рандал, който освен че бе мошеник, бе и добър актьор.
–  Аз съм обикновен хижар и тук няма никакви вещери. Хайде Грейвс    ! –
Рандал се обърна  към капитана – Познаваш ме от години, направи нещо. Никога не бих се замесил в неприятности.
– Невинен е! – замоли се капитанът, който само си мислеше, че познава Рандал – Той живее в планините от години и прекарва тук с месеци. Слиза в града веднъж годишно само за провизии. Не съм го виждал да идва от поне месец. Няма как да е един от онези, които гоним. Прекалявате вече!
Инквизиторът се ядоса на опърничавостта на капитана. Само да можеше да му сподели, че просто му трябва нарочена жертва, та да спре да реве постоянно. Изнервен, инквизиторът нареди да обърнат хижата с главата надолу. После седна да се нахрани.
Будика обходи тясното помещение, не се виждаше нищо. Ръцете и напипаха рафтове пълни с книги. В този момент се стресна, когато чу, че горе се случва някаква галимация, последвана от блъскане и тропане на крака. Съжали, че се докара до тук и седна на пода със сълзи на очите.
Гарет сигурно вече беше заловен, а рано или късно щяха да открият и нея. Тя седна на земята и зарида. Вина я пронизваше за убития и баща и погубеното дете. Вина, че заради нея Гарет трябваше да бяга от познатия му свят. Вина, че с годините той бе развил  чувството, че трябва да се грижи за нея. В замяна тя можеше да му даде само безрезервна любов, за която обаче все още бяха прекалено млади, за да бъде консумирана. Вина, че може би вече бе мъртъв.
Затвори очи и се размечта. Мечтаеше за това как сутринта откриват Гарет и двамата пресичат граничните планини. След това се отплащат на Рандал някакси и с кораб отплуват отвъд океана към вълшебния бряг. Стигнеха ли там ги очакваше свободна земя на кралства, изпълнени с магия. Крале, предвождащи армии от войници и магьосници, борещи се за единствения трон. Земя, където магията беше в помощ, а не заплаха…

Гарет се събуди. Все още беше нощ, а навън бушуваше стихия. Не можеше да прецени дали бе умрял, или изпаднал в безсъзнание, но внезапна болка, съпътствана с треска, го събуди от състоянието му на транс. Гадост, все още беше жив. Но това бе за кратко, тъй като раната му щеше да гангреняса и да го убие бавно. Надяваше се да се повяват обитателите и да го убият на място. Обитателите бяха огромни снежни човекоядци, които съвсем доскоро бяха мит и се смятаха за изчезнали. Но откакто магията бе забранена, те се бяха появили отново без обяснение.
Изведнъж чу шум, шум от вятъра и си помисли, че спасението, което щеше да го отърве от живота, идва.  В пещерата нахлуха вълци, много вълци. Гарет бе по-скоро учуден, отколкото уплашен. Човекоядци или вълци, все тая. Остана изненадан, когато вълците не само го наобиколиха, но и се сгушиха в него, за да го затоплят. И тогава се случи чудо, което потвърждаваше съмненията му, че е умрял. Пред него се издигна златистосиня мъгла, която обгърна животните и него, и в един момент изчезна. Пред лицето му се появи огромен златен вълк.
„Не си умрял Гарет.”,чу гласа на съществото в главата си.  Вече със сигурност бе умрял. Бе свидетел на магия, макар и първобитна, но говорещи вълци…
„Зная кой си Гарет, аз съм обладана от магия на преходната епоха и знам всичко, което се случва тук”. Гарет се отпусна. Съществото четеше мислите му и нахлуваше в ума му с отговорите си още преди той да ги бе изрекъл. „Някога бях човек, но безотговорността на един безразсъден повелител на магията ме сля с антични сили и сега съм това, което виждаш… „.  Гарет почувства облекчение на болката и продължи да слуша разказа на съществото. Слушайки призрачното същество, в главата на Гарет се разиграваха ретроспективни сцени от миналото на този приказен дух. Съзря я – млада ученичка, боравеща с магия. След това учителят и, които му приличаше на някого, но не можеше да прецени на кого. Видя ги в битка изправени срещу могъщ магьосник, който ги проклина след смъртта си. Учителят и, смъртно ранен, изпълнява ритуал.
„За да не изгуби живота си, учителят ми извърши заклинание…- продължи призракът. – …Което му отне магията и ме обрече на това съществувание во веки”.  „Хубаво”, рече си Гарет, но какво общо имаше това с него, Будика и Рандал… изведнъж го разпозна ! Учителят на този дух бе Рандал. Потръпна…
„Изправи се и навлез в ядрото на пещерата. Там съм аз на златен трон. Счупи печата и ме освободи. Така ще се освободиш от смъртното тяло и ще спасиш Будика. Счупи печата и ме освободи ! Безсмъртието е цената, която трябва да платиш, ако искаш тя да живее”. Гарет се надигна и закуцука навътре. Вълците се надигнаха и тръгнаха с него. Светлината от преходния дух осветяваше пътя му.
И ето, че навлязъл дълбоко в пещерата. Следван от вълците, той достигна до трона. Голям златен пиедестал, на който се покатери преходният дух във формата си на вълк и се сля като статуя с него. „В ядрото на планината” чу гласа в глава си Гарет „Счупи печата и освободи душата ми! ”. Прималял, Гарет постави ръката си на печата – вълча глава поставена на облегалката. Стисна я и тя се счупи, след което изригна светлина, която изгони болката и страха.

През дъските на стаичката нахлу тънка светлина. Будика се пробуди и осъзна, че вижда малките лъчи на слънцето, проникващи през цепнатините. Огледа се наоколо и установи, че около нея е пълно с книги и странни предмети. Книгите  подозрително приличаха на тази, която тя откри сред свитъците на баба си. Преди да започне да си задава въпроси, вратата на тайника се отвори и тя видя Рандал. Той я погледна замислено, след което подчерта:
– Все неща, които клиентите ми трябваше да оставят в бягството си.
Будика бавно изкачи стълбите и се озова в салона. Всичко бе преобърнато. По земята се търкаляха празни кани от вино, обърнати маси и парчета храна.
– Не магията, а пиенето трябва да им забранят на тия говедари ! – ядосано изръмжа Рандал.
– Какво стана? – запита Будика с уплаха в очи.
– Не е ли очевидно? – озъби се Рандал – Не те откриха и на сутринта си тръгнаха, продължавайки издирването ти.
– О! – сепна се Будика и седна на едно столче. – Сега какво?
Настъпи неловко мълчание. Рандал започна да се усмихва зловещо и Будика потрепери.
– Защо си мислиш, че те докарах тук? В тая хижа, а? – поде Рандал.
– Заради бурята – искаше и се да вярва на това.  – Щеше да ни убие…
– Спри да се правиш на глупава – изсъска Гарет и се надвеси над нея – Бурята бе безобидна. Ти имаш силна магия у себе си, но неосъзната.
– Какво имаш предвид? – Будика понечи да се изправи, но Рандал я бутна обратно на стола.
– Времето е на моя страна. Отървах се от досадния ти приятел, а инквизицията ме подмина. Какво си мислиш, че следва оттук насетне.
Каквото и да „следваше” Будика реши, че може би е по-добре да бъде убита от Инквизицията, която поне забраняваше сексуалното насилие, отколкото да бъде насилена от някакъв луд. Тя скочи, отблъсна Рандал и хукна към вратата.

Инквизиторът беснееше като котка, набарала валериан. Не откриха и следа от еретиците. Но вместо това планината им бе сервирала неприятна среща с човекоядец, който уби кучето им, плюс два заледени трупа, най-вероятно убити от бегълците. Слънцето грееше весело, което лазеше по нервите на мрачния църковен служител.
– По-добре да се махаме от планината – капитанът постави ръка на рамото на Инквизиторът – Въртим се в омагьосан кръг.
Готов да нанесе юмрук в наглата мутра на подчинения си, божият служител изведнъж се сети за нещо. „Омагьосан кръг !”  Да, точно така. Инквизиторът си спомни, че бе забелязал големия, начертан кръг в салона на хижата, но бе прекалено зает с мисли за предстоящото си повипение, за да направи връзката. С такива кръгове еретиците призоваваха гнусната си  магия. Той бе прав ! Траперът ги окриваше !
– Връщаме се в Хижата, капитане – галантно отмести ръката на капитана от рамото си – И се молете на нашия Отец да нямате нищо общо с окриването на бегълците, защото жив ще ви сваря в казана.

Будика се съвзе и почувства пулсираща болка в главата си.  В този момент си спомни как бе на една крачка да излезе от хижата, когато невидима сила затръшна вратата и тя се блъсна в нея. След това се стовари на земята и светът изчезна в червено петно от болка, придружено от смеха на Рандал.
Опита се да стане, но почувства силните примки на въжета около тялото си. Бе завързана, сериозно при това, защото колкото повече се опитваше да мърда, толкова повече въжетата се стягаха около нея и причиняваха ужасна болка. Шокът бе още по-голям разбра, че е полугола и цялата изрисувана със странни символи. Рандал бе коленичил до нея и я гледаше втренчено.
– Изрод ! – извика Будика
– Загубих магията си преди години. – започна да разказва Рандал – За да не умра в мъки, трябва да жертвам хора, владеещи магията. Магьосници, бягащи от Закона, които никой няма да съжали и потърси.
– Ти стоиш зад всичко !? Ти си подхвърлил книгата в дома ми, наблюдавал си ме, знаел си за мен !?
– Да. – кимна Рандал, с лека нотка на тъга и носталгия в гласа си – Преди да открия магията бях актьор, знам как да лъжа хората и да разигравам сцени. Но после станах магьосник, а след това изгубих себе си във войните, когато църквата взе властта.
– Какво ще правиш с мен?
– Нямам друг избор, трябва да те жертвам, за да продължа да живея и да придобия силата ти. Имаш много могъща магия, която ще ми помогне да убия инквизиторите.
Будика започна да пищи и да вика за помощ. Рандал бе сложил защитно заклинание на вратата. Инквизиторите не можеха да влязат вътре, нито да подпалят хижата, нито дори шум от тях щеше да бъде чут вътре.
–    Ритуалът трябва да се изпълни при пълна тишина.- каза бавно Рандал, след което натика парцал в устата и се зае с ритуала.

Гарет се събуди в свят без страх и болка. Усещаше миризмата на… на своите братя. Десетки негови братя, които той не виждаше, но подушваше и усещаше в душата си. Пое път през мрака и след малко излезе на светло. Вече не виждаше както преди, светът бе в черно и бяло, а самият той стъпваше леко без да потъва в снега. Статуята от лед бе там и в отражението и разбра, че вече не бе човек, а огромен златен вълк, който се извисяваше над другите.
Братята му го наобиколиха и се на наредиха като войници, готови да бъдат командвани.  Всеки един от алфа-мъжкаря, до най-нисшестоящия във всяка от глутниците бяха готови да умрат за него. Златният Вълк  надигна глава и зави. Последва вой на стотици вълци. Това продължи няколко минути, но човешкото, останало у Гарет, взе надмощие и той си спомни целта на своята живот. Да спаси Будика.
Вълчата глутница препускаше из снега. Някой от тях се спираха и виеха, като по този начин изпълваха с ужас сърцата на Обитателите, които се криеха из планините. Нямаше поет по тези земи, който да можеше да опише невероятната гледка на устремените диви животни. А сърцето на Гарет биеше лудешки и изпомпваше кръв два пъти по-силно от всякога. Той  чуваш и надушваше черната магия, която се стичаше пред него. Усещаше миризмата и обърканите, жалки хора, които се опитваха да я спрат.
Глутницата достигна хижата и връхлетяха светкавично хората, които я обсаждаха като придошла река. Настана кървава вихрушка от прегризани гърла и посечени вълци. Инквизитора бе впрегнал войниците си да разбият вратата, като използваха стълба на отсечено дърво, като таран. Уви, безуспешно.
Щом видяха огромния вълк, пуснаха дървото и насочиха арбалетите си към вълците.
– Звяра ! – изпищя Инквизитора – оставете вълците, посечете звяра !
Инквизитора, изпаднал в ужас, забрави за амбицията и предусещайки гибелния си край впрегна силите си във вярата.
–    Анатема! Победа! Анатема!
След, което извади меча си и се нахвърли към Гарет. Двамата се сблъскаха по средата на битката. Стрелите от арбалетите се забиваха болезнено в тялото на Златния, но той игнорираше болката и с мощен скок повали  инквизитора и го уби. След което изви от болка, усещайки страданията на ранените си братя.
Видял тази гибелна гледка, капитанът организира хората си и побягна от мястото на битката, която и без друго скоро приключи. Фанатиците и инквизиторите бяха победени от глутницата, която наобиколи лидера си. Златният Вълк облиза няколко от тях.
Когато другите почистиха с езиците си кръвта от раните му, той се засили към вратата и скочи. Невидима сила проби заклинанието и портите се разтвориха пред него. Отчаяна Будика повдигна глава от пода а Рандал, който бе готов да я прободе с нож изрева.
– Невъзможно!
„Не съм те забравила” изкънтя в главата му гласът на ученичката му „Печатът е счупен! Душата ми е свободна”. Огромният, потънал в кръв, златен вълк се нахвърли върху Рандал и прегриза гърлото му. Топла кръв шурна и оплиска Будика, а тялото на Рандал се свлече на пода. Глутницата се приближи до Будика и със зъби скъса въжетата. Златният Вълк легна, затвори очи и в следващият миг до нея лежеше Гарет, прободен от три смъртоносни стрели.

На следващия ден Будика започна да цери раните на Гарет. Капитанът се завърна в града и забрани да се говори за случилото се. Никой, никога не потърси Будика, която заживя с прокълнатия Гарет в планинската хижа.
Когато двете луни в небето не бяха обагрени в червено и Гарет не тичаше заедно с вълчите си другари, двамата  с Будика правеха любов. С годините обаче Гарет все повече бе Златният Вълк и по-малко мъжът, когото тя обичаше. За това време тя изучи всички книги останали от Рандал Скитника, но нито едно заклинание, не можеше да освободи Гарет от  проклятието му. След десетина години той вече не приемаше човешката си форма.
Гарет завинаги се бе превърнал в Златния Вълк. Познат още като Златният Пазител на планинската магьосница. Онази повела война с империята и тяхната църква. Но това е друга история…

Автор: Васил Мирчев – младши

Posted in Литература, Лично Творчество | 3 Коментари