аФторЪТ на блогЪТ временно прекратява дейността на блога и продължава да твори в ПодМоста.bg с истинското си име Васил Мирчев. Приятно четене!
От безопасността на своя флагмански кораб, Денисън можеше да наблюдава битката по два начина.
Обичайният метод разчиташе на разгърната бойна холограма, която покриваше мостика. Холограмата в момента беше включена, и изобразяваше редица сини мигащи триъгълни светлинки. Те представляваха изтребители прелитащи на височина до кръста му. Доста по-големият овален флагмански кораб на Денисън висеше на известно разстояние зад изтребителите. Масивният и могъщ, но далеч по-тромав левиатан най-вероятно днес нямаше да влезе в сражение. Вражеските кораби бяха прекалено немощни за да пробият корпуса му, но пък бяха прекалено пъргави за да бъдат преследвани. Това щеше да бъде битката на изтребителите.
И Денисън щеше да ги поведе. Той се изправи от командното кресло и се приближи до ръба на холограмата, изучавайки враговете. Червените им кораби премигваха когато скенерите ги засичаха около въртящите се камънаци на астероидното поле. Бунтовници на думи, но пирати по дела, групировката процъфтяваше безнаказано прекалено дълго. Бяха изминали пет години откакто неговият брат Варион бе възстановил законите на Негово Величество в този сектор, и подривните елементи трябваше да бъдат смазани преди доста време.
Денисън пристъпи в холограмата, направи няколко крачки и застана директно зад своите кораби. Разполагаше с поне две дузини от тях – не голяма сила според стандартите на флота, но по-голяма отколкото му се полагаше. Той се огледа наоколо. Адютанти и офицери от по-нисък чин прекъснаха задълженията си . Погледите им се насочиха към младият командир. Въпреки, че не показваха неуважение , Денисън четеше по очите им истинските им чувства. Те не очакваха да победи.
Е добре, помисли си Денисън, не мога да разочаровам хорицата.
– Разделете ескадрилите – изкомандва Денисън.
Заповедта бе предадена директно на редица капитани, и неговата малка флота се разцепи на четири малки групи. Напред, останали под прикритието на астеридите, пиратите също започнаха да се прегрупират
С придвижването на техните кораби, Денисън предусещаше как бойната им стратегия придобива форма. На свое разположение имаше цялото формално военно обучение, което получаваше със скъпо платеното академично образувание. Спомени от лекции и книги се въртяха в главата му, повишаваха натрупаният практически опит по времена половин дузина години в симулатора и, евентуално, някоя истинска битка.
Да, той се досещаше. Можеше да види какво правят вражеските командири; да предвиди стратегията им. И почти знаеше как да ги контрира.
Милорд? – кажа един помощник и пристъпи напред. В ръцете си тя носеше боен визьор – Ще имате ли нужда от това?
Визьорът бе вторият начин по който командира можеше да наблюдава битката. В кокпита на всеки изстребител имаше камера, която да отрази директна картина. Варион винаги ползваше бойният визьор. Денисън обаче, не бе като брат си. Изглежда той бе единственият, който осъзнаваше този факт.
– Не – Отвърна Денисън и махна с ръка.
Решението му предизвика вълнение сред екипа на мостика и Денисън улови блесналият поглед на Брел, неговият изпълнителен офицер.
– Изпратете в атака Ескадрила Ц – изкомандва Денисън като игнорира Брел.
Група от четири изтребителя се откъсна от флотата и се отправи към астероидите. Синьото се сблъска с червеното и започна ревностна битка.
Денисън обикаляше в хологрмата, наблюдаваше и даваше команди докато анализираше – точно така както бе обучен. Преследващи се кораби се смаляваха около него, астероиди големи колкото юмрука му се разпръсваха докато минаваше покрай тях, само за да се съберат отново след като ги подмине. Придвижваше се като всемогъщо древно божество, бдящо над бойното поле с миниатюрни простосмъртни, които не го виждаха, но усещаха могъществото му.
Разбира се, ако беше Бог определено нямаше да е на войната.
Знанията му помагаха да не направи някоя фатална грешка. Но не след дълго битката достигна до точка, в която победата бе невъзможна. Липсата му на гордост бе причина да нареди очакваното отстъпление. Корабите на флота се завърнаха разпердушинени и в половин състав. От статистиките, които показваше холограмата Денисън разбра, че неговите кораби едва са унищожили една дузина вражески изтребители.
Денисън отстъпи от холограмата и остави ликуващите червени срещу обезверените сини. Холограма изчезна и изображенията, подобно на блещукащи прашинки се стопиха в светлината докато се разпадаха подскайчайки върху пода на командният център. Екипажът стоеше около периметъра. Очите им бяха изпълнени с болка от срам и унижение.
Единствено Брел имаше дързостта да изрече, това, което си мислеше – Той наистина е некадърен идиот- промърмори той под носа си.
Денисън се спря на вратата. Обърна се и повдигна вежди. Брел го зяпаше без срам. Всеки друг Висш Офицер би го изпратил в ареста за неподчинение. Но от друга страна, никой друг командир не си бе навлякъл такова неуважение. Денисън се облегна на прага в свободна поза със сгънати ръце.
– Би трябвало да те накажа Брел. В крайна сметка аз съм Висш Офицер.
Това, в крайна сметка, накара мъжа да отмести поглед. Денисън се отпусна. Това накара Брел да разбере, че компетентността на Денисън нямаше значение. Той можеше с лекота да разруши кариерата му, само с едно обаждане.
Накрая Денисън въздъхна, изправи се и се приближи напред.
– Но, ти си наясно, че аз не вярвам в наказанието когато хората ми казват истината. Да, Брел. Аз, Денисън Крестмар – брат на Велекият Варин Крестмар, братовчед на крале и командири от флота – съм идиот. Правилно сте чули.
Денисън млъкна, застана право срещу Брел и го потупа по гърдите точно върху имперската емблема.
– Но ето ни нещо за размисъл – Денисън се усмихна бегло – Ако аз съм идиот ти трябва да си адски некомпетентен. Иначе никой не би те похабил като изпрати да служиш под моята команда.
Лицето на Брел се обагри в червено от нанесената обида, но нетипично за него успя да си задържи езика зад зъбите. Денисън се обърна и обходи с поглед помещението.
– Пригответе бързолета ми Бързолета ми за завръщане в Пункта– даде заповед – Утре имам задължителна вечеря с моят баща.
***
Беше редно да публикувам новината когато конкурса бе обявен, но както винаги се сещам пост фактум. Както и да е! На адрес: http://fantasylarpcenter.com/index.php/events/competitions ще можете да прочетете постъпилите разкази в четвъртият пореден конкурс обявен от сайтът. Този път темата е есенна а наградата отново е книжна 😉 Вътре има и мой разказ с който не се гордея особено, но може да бъде прочетен ето тук. . В същият конкурс участвам и със Децата на Вълците.
Вече съм сто процента сигурен, че палежите са умишлени. Очаквайте до няколко години там да се появят разни скъпарски къщурки.
Тези дни ще публикувам редактиран откъм правописни грешки текст. На този етап не можах да се сдържа и бързам да качвам. Снимки няма. Оставям разказа на вашето въображение
Винаги ме е вълнувала идеята да почна да правя пътеписи на моите пътувания. Освен, че се описват лични впечатления и забележителности, в един пътепис се улавя и духа на времето. Пътеписи обаче се пишат след много ходене а такова ме очаква тепърва. За това реших да почна с първото си по-различно пътуване по случай „Джулай Морнинг”. Крайната цел беше Кара Дере. Един все още девствен плаж, на който се ходи със палатки. Намира се на тридесет километра от Варна и на седемдесет от Бургас. Ето ви линк към един прекрасен пътепис http://poblizo.com/?p=20187
Тъкмо завършихме и един приятел и колега Иван Михов ми вкара интересна и приключенска идея. Да пътуваме на стоп по случай Джулай Морнинг до морският бряг Кара Дере. Наши колеги вече го бяха правили до Германия и други европейски държави и решихме, че до морето ще е лесно.
Аз съм градско момче, може да се каже, че съм расъл в саксия. Хипарската идилия с пътуването на стопа, изпушването на един джойнт на брега на морето и спането в палатка винаги ми е била чужда, но не и лишена от любопитство. За това реших, че няма какво да губя. Защо да не си направя една тренировка за Ел Камино? Път, който бленувам да извървя от няколко години.
И така изпратихме багажа си по наши приятели, които пътуваха с кола и в името на приключението решихме да хващаме стопа след караулката на магистралата Тракия, в посока морето.
Още от самото начало пътуването започна с греда, тъй като Иван, който не беше спал три дни закъсня с един час за срещата ни. Така поехме към стопа не в седем сутринта, както бе по план а час по-късно.
Към и осем половина слязохме от автобус пет, които вече беше препълнен със стопаджии за морето. С Иван веднага преценихме, че шансовете ни да бъдем качени току що са намелили драстично, тъй като изобщо не се вписвахме в пейзажа. Стопаджиите бяха типичен стереотип; двойки от момчета и момичета, все дългокоси, с карирани и шарени ризки с туристически раници, шалтета и други хипарски характеристики и аксесоари. По-лошото е че бяха много. Всичко беше тръгнало да посреща Джулая. Ние двамата нямахме нищо общо с останалите. Двама идиота приличащи на рециведисти запасали по една чантичка на кръста, в която спокойно може да се крие оръжие.
За да увеличим шанса си сред тази нелека конкуренция на опитни стопаджии дръпнахме на няколко километра по-надолу зад една бензиностанция. Застанахме под най-близката сянка и започнах да правя, това, което никога не ми беше минавало през ума – да стопирам автомобили.
Трафикът беше сериозен, но никой не спираше. Покрай нас минаваха множество коли за морето натоварени само с по-двама души. Всички отказваха да спрат, но ние също не се отказахме. Докато единият пушеше, другият стопираше и така в продължение на половин час докато до нас не спря един баровец с едно невероятно, уви, двуместно БМВ и предложи да качи един от нас до Бургас. С благодарност отказахме тъй като не искахме да се разделяме. Временно си промених мнението за богатите гъзари, но само временно. По-късно щях да науча разни други истини.
След още половин час ми провървя късмета. Един раздрънкан работнически бус спря и ни качи. В него се возеха двама цигани, които работеха по строежите. Те ли не ни обясниха правилно или ние не чухме добре, но решихме, че отиват до Бургас и направихме грешката да се качим. В последствие ни оставиха на разклона за Костенец, които е на 55 километра от София. Случи се така, че вторият циганин дето се возеше също се оказа стопаджия и така тримата се застояхме в една глуха зона по средата на „Нищото”.
Тук беше много опасно заседяването тъй като никъде нямаше сянка. Който беше взел стопаджии ни подминаваше натискайки весело клаксона. Останалите щом от София не бяха взели едва ли и тук щяха да го направят. След четиридесет минути вече мислех да грабвам обратният стоп за София или да започна да се моля на Бога за помощ. Повторих си така познатата молитва, която ме е спасявала безброй пъти „Оставям тревогите си (за конкретната ситуация) на Господа в мен и не се безпокоя”.
И помощ дойде. Спря ни един доста готин пич, който в последствие се оказа типичният бг хейтър също като мен. Той караше служебна кола и така бързаше, че пред единият от тунелите КАТ си го засне за спомен. Проблемите му бяха, че е завършил бакалавър със смешната заплата от хиляда лева той презираше не държавата а хората, които я съставяха. Един и същи разговор, които баща ми водеше с непознати и които не секваше от поколение на поколение: политиците, държавата и тъпият народ, който отказва да протестира, колко е по-добре на Запад и тн.
И така стопа ни приключи в Пловдив. От тук насетне ни предстоеше едно неочаквано три часово висене в един от най-незабравимите жеги на живота ми. Всичко това съпроводено от десет километра ходене защото постоянно се оказваше, че пречим на хора дошли по-рано.
Стопаджиите бяха на петдесет до сто метра един от друг. Имаше двама дърти хипари, които киснеха на пътя от седем сутринта. В последствие вече разбрах каква грешка е да стопираш по Тракия и, че шансовете са по-големи ако хванеш стопа по под балканският път. Още по-голяма грешка беше, че бяхме две момчета без багаж. Нещо, което сигурно стряскаше повечето шофьори.
След безумно ходене в жегата достигнахме до един от разклоните до Пловдив. Целта беше да хванем пловдивският поток, които се слива със софийският по посока на на морето. Имахме надеждата, че „майните” ще са по-отворени от софийските шофьори и че бързо ще хванем нещо поне до Стара Загора. Както вече споменах, тук си останахме цели три часа.
Оказа се, че майните наистина са като хлебарките, тъй като не една или две мутри с пловдивски регистрации ни показваше среден пръст или юмруци, че ще ни счупи ченетата. Но за да не се окаже, че псувам майните, ще добавя, че същите заплахи получавахме и от мутряжки със софийски номера. Тъжно напомняне за това кой все още е господар в тази бедна страна. Но пък никой не ни беше длъжен да ни качва, нали така? Нито те, нито чичовците, които споменавам в целият абзац нито и полицейският патрул за който ще стане дума малко по-надолу.
Освен мутри, тъжно впечатление ми направиха и така наречените „обикновени” шофьори. Безброй чичовци и лелки, отново по-един или по-двама в кола, които бързаха да от прашат по-нататък сякаш ще ги хванем на абордаж. Откъде този страх към разни деца, тръгнали на един безкрайно весел, оптимистичен и пацифистки празни като Джулай Морнинг? Замислих се, че много хора не са наясно какво точно е Джулая.
Прецених, че не ми трябва да чета разказите на Иван Стаматов или трудовете на Иван Хаджийски, че да разбера душевността и манталитета на българина. В този момент аз разделих България на две. Ние, които отиваме на Джулая и всички останали нещастни хорица стиснали здраво воланите. Достатъчно беше просто да мръдна малко извън София и да се нагледам на изоставени индустриални сгради, пустеещи полета и едни наплашени и капсулирани хора. Замислих се аз дали бих качил хора? Замислих се за риска, който поемам не само като шофьор ако кача хора, но и в ролята на стопаджия застанал на магистрата?
Опитах се да си представя как изглеждаме ние в очите на тези хора? Съмнителни младежи, движещи се на стоп, някой явно обичащи прекомерно канабиса и тн. Пишейки тези редове се сетих и за случката, случила се пет дена по-късно, със стопаджиите, които ни заплашиха с бой на връщане от морето понеже им пречим на стопа (в случая ние просто си стояхме на спирката за маршрутките тъй като не възнамерявахме вече да пътуваме на стоп). Единият от тези пичове дори извади ножа си докато другият ни обясняваше как пребивал такива дето им пречат…
Часовете се нижеха бавно и мъчително под безмилостната жега. В един момент спрях да си мисля за стопаджиите, мутрите и шофьорите. Каръка ни продължи още известно време и накрая от някъде се появи един иракчанин объркал пътя за Истанбул. Помагахме му да се ориентира по някакви карти и за дълбоко съжаление ни остави на разклона за Пловдив до село Войводино, тъй като най-сетне открихме табела на Английски език сочеща пътя за Истанбул.
Този Иракчанин, чието име не помня, се оказа един от най-възпитаните хора, които съм срещал през живота си. Не само че ни качваше на стоп, бидейки абсолютен чужденец в тази страна, но и ни се извиняваше, че няма по-добра радио станция, която да хване. Извини се и за разхвърляният интериор на колата си, явно живееше в нея.
Иракчанина пътуваше от Холандия за Ирак и минаваше за първи път през България. Чудеше дали всеки ден има толкова много стопаджии. Разказахме му за Джулай Морнинг на който посрещаме слънчевият изгрев в планината или по-често на брега. Част от културата на този празник е хората да стигнат до там на стоп. Човека остана очарован от тази идея а ние останахме още по-очаровани, че пътищата в Ирак са малко по-лоши от тези у нас. Поне според думите му. И аз се зарадвах. Бахме малко по-добри от бивша петролна империя преживяла унищожителна война. Имаше нещо изключително забавно в смешките за Българските пътища.
Едва не се изкушихме да „излъжем” този пич да ни закара към Бургас, но все пак му посочихме табелата за Истанбул. Остави ни поредния разклон и се сбогувахме. В същият момент до нас спря полицейски патрул, който разгонваше стопаджиите от пътя. Изкарахме невероятният късмет, че бяхме оставени на разклон и че нямахме раници, тъй като ни помислиха за пловдивчани. Полицията ни каза да влизаме в локалното и да си вървим към Пловдив, че иначе ще ни лепнат солена глоба. Нямаше какво да правим, престорихме се, че не сме стопаджии и че отиваме към Войводино.
На разклона за селото видяхме две момчета, които са имали нещастието да им напишат актове за по петдесет лева. Техните момичета вече отдавна ги чакаха в Стара Загора и те се чудеха дали да не се върнат в Пловдив да си вземат Влака. Не останах изненадан. Момичетата имаха десеторно по-голям шанс да бъдат качени.
От разклона видяхме как полицията продължи да преследва стопаджии и да ги глобява. Стана ми забавно тъй като един моторист с огромна скорост най-необезпокоявано си въртеше осморки по магистралата без да съзнава, че може да причини много щети на себе си и други хора ако мотора се хлъзне. Едва ли стопаджиите бяха най-сериозната заплаха на пътя, но реших, че все пак има някакъв резон да ни гонят от пътя.
За да не пречим на момчетата подминахме отбивката за селото и продължихме надолу по това, което най-вероятно минава за Пловдивското околовръстно. Никой не ни качваше в нито една посока. Едно семейство спря пред нас, но не за да ни качи а за да си гледа картата за Бургас, явно не можеха да се оправят по пътя. Когато приближих колата те просто затвориха прозорците си. Припомних си едни мъдри мисли от една мъдра книга „Никой на никого не е длъжен”. За това и не си го сложих много присърце и продължихме по пътя.
Температурите бяха чудовищни а водата ни свършваше. Аз едвам се влачех и накрая започнахме да се размисляме дали да не се откажем. Ако някой от нас припаднеше тук? Линейка ли щяхме да викнем чак тук? Щеше ли някой да спре да помогне? Изобщо какво правехме? Бяхме протакали към четири часа, бяхме слънчасали и дори да ни качаха в близките часове само щеше да става по-сложно.
Стопа ни завърши с провал. Пътуването ни нямаше нищо общо с това, което мой приятели описваха, че са направили преди няколко години отивайки до морето. Разказите за това как са ги качили две момичета пътуващи за Каварна Рок фест, и така с тях останали през цялото време, ми се струваха измислени, зашити с бели конци. Обясних си провала ни с това, че не ставаме за стопаджии и че преди няколко години кризата не беше толкова безмилостна. В кризистни времена на безработица по пътищата ги имаше всякакви.
Тръгнахме пеша към Войводино. По някое време премина един тир пълен с наши познайници от стопа. Мислено им пожелах успех и да не им се налага да патят като нас, но по-късно ги видях зациклили след Стара Загора.
По пътя Иван не спираше да маха за стоп мислейки си, че някой ще е тръгнал към Бургас. Аз вече се бях отказал от стопа като идея и все повече му се дразнех. Когато спряхме на спирката на маршрутката едва не се сбихме. Той през цялото време е очаквал аз да си изпусна нервите но накрая той беше човека, който хвърляше бутилките с вода и псуваше.
Не ни остана друго освен смирено да се качим в първата маршрутка, която идваше и да си завлечем задниците до гарата в Пловдив. Решихме да си ходим обратно в София. Докато пътувахме проведохме по няколко телефонни разговора с приятели, които обаче ни убеждаваха да не се връщаме в София и да продължим пътуването.
Към три часа вече бяхме в Пловдив. Озари ни нова надежда, която обаче по-малко започваше също да гасне. Озовали се на гарата и проверили всички опции за влакове се оказваше, че ще пристигнем в Бургас най-рано в десет и половина. По този начин нямаше как да вземем каквато и да е маршрутка към Бяла а стопа категорично го бяхме отказали като алтернатива. Да посрещнем изгрева в Бургас не ни устройваше. Искахме на всяка цена това да се случи на Кара Дере.
Малко преди да се откажем напълно решихме да пробваме южната автогара. Там попаднахме на единствената ни алтернатива. Съмнителна автобусна фирма с маршрут Пловдив – Бяла. Автобуса тръгваше след двадесет минути и имаше две последни места. Билетчето обаче беше на баснословната сума от 26 лева… сериозно се замислихме. Накрая се бръкнахме дълбоко и си платихме за гяволъка. Както бяхме решили да пътуваме без пари така си платихме за парите за влак, които щяхме да дадем, за маршрутка Бургас – Бяла и за храна. Кажи речи с автобусните билети си платихме за тарикатлъка да минем тънко. Нищо, не съжалих за парите, тъй като първоначалната идея на пътуването беше приключението.
Разказа за пътят обаче не свършва до тук. След като се наядохме с разни баници и се запасихме с цигари и вода се качихме на автобуса, в който аз буквално щях да припадна. Единственото, което ме спаси беше огромното количество вода, което поемах.
За двадесет и шестте лева, които дадохме получихме средно мръсен автобус, със средно удобни седалки, движещ се със средна скорост и без абсолютно никакъв климатик. Единственото нещо, което доставяше свеж въздух това беше ретро удушника, който според думите на „стюардесата” беше развален и за което ни се извиниха предварително. Сетих се, че съм пътувал в автобуси на Ивкони и Биомет и разни други турски фирми, които обаче за по-малко пари предлагаха не по-къси разстояния от сорта на София- Свищов с климатик и телевизия.
Физическото ми състояние укрепна. След Стара Загора или Сливен (мисля, че това, което наричат петолъчката) автобуса спря за двадесет минутна пауза в крайпътният луксозен ресторант „Temple Bar”. Очакванията на Иван бяха, че тука ще е яко и че ще се наядем добре с кебапчета за по осемдесет стотинки. Нищо подобно. Тук цареше правилото „Ден година храни” тъй като цената на кебапче беше към лев и седемдесет. Влязохме с над пет лева за две кебапчета и две питки. Чувствах се като пълен мизерник, но трябваше да пестя тъй като смятахме да стоим на кара дере една седмица а общите ни пари бяха около 150 лева. След приключенията до този момент вече бяхме с около 110. Въпреки всичко кебапчетата бяха едни от най-вкусните, които съм ял. Явно цената си заслужаваша.
Продължихме с автобуса към Бургас. Добре познат път от детството ми когато цялото семейство пътуваше в един претъпкан москвич и стоеше по две седмици на морето с общо триста лева. Времена отдавна отминали. Между слънчогледите и пътят виждах наши познайници стопаджии, които за разлика от нас имаха железните нерви и воля да стоят и да се надяват някой да ги качи до морето.
Освен качеството на пътя всичко останало сякаш си беше същото. Видях една голяма къща „обсадена” от лозови насаждения. Нея помня от детството си когато пътувахме за морето. Скалите на Сливен, Карнобат, Айтос и слънчогледовите полета редуващи се със пшеничени такива. Единственото, което ми направи впечатление бяха, тук таме ново появилите се вятърни електроцентрали, чиито перки бавно се въртяха на слабият вятър. Помислих си, че с Иван сме двама донкихотовци, които отчаяно се борят с мелниците.
След Карнобат слънцето вече вървеше към залез. Огряваше слънчогледите с различни нюанси в зависимост от това дали е зад някой облак. В далечината се виждаха безкрайни пшенични хълмове. Бе прелестна красота. Помислих си, че това е най-красивата страна на планетата. Много жалко обаче, че е обитавана от такъв недостоен народ като нас.
До Бургас срещнахме доста стопаджии. Подминахме и ентусиасти тръгнали на колело. Нефтохим се видя отдалече. Приличаше на футуристична версия на град от играта Heroes 3. Напомни ми когато пътувах от село за София и всеки път виждах огромното туловище на Кремиковци.
От Бургас имам много бегли спомени. Направи ми впечатление, че за разлика от София не се мяркат така характерните блокове тип „ново строителство”. Или поне откъдето мина автобуса такива нямаше. Градът носи една привлекателна соц стилистика на големи блокове с „гърбове” на които има стилизирани символи на прогреса нарисувани от едно време.
Има някаква романтика в соц стилистиката на градовете от онова време, която е запазена донякъде и в Бургас. На едната автогара в Бургас за първи път в живота си попаднах на истински outlet магазин с разнообразни вносни стоки от Европа. Вътре имаше всичко от детски играчки до кухненски прибори. Истински outlet за разлика от Софийските outlet магазини, които бяха тъпкани с разни боклуци от Илиянци. Накратко, колкото повече се отдалечавах от София, толкова повече я намразвах.
В буса със Иван се запознахме с един спортен журналист с висше образование за богослов. Него изключително много го интересуваше политиката на родният му град Пловдив. Беше недоволен от много аспекти на кметската управа, над които не мисля да се спирам. Той пътуваше към приятелката си във Варна а по-късно с приятели щеше да посрещне Джулай Морнинг на Кара Дере. Надявахме се да се срещнем някъде по плажа, но повече така и не се засякохме. Интересно е какви хора може да срещнеш по пътя.
Преди да опиша събитията, които ни се случиха в Бяла обаче не мога да не се спра на абсурда наречен „Слънчев Бряг”. Няма такъв апотеоз на човешката глупост. Хора простете ми, дори разни военни престъпления от миналото на човечеството ми се струват оправдани и логични на фона на тъпизма, който видях с очите си. Граница между Равда, Несебър и Слънчев Бряг няма. Трите обекта сякаш са се сляли помежду си в едно туловище от сгради. И то не какви а хотели. Звучи банално и познато, но… виждали ли сте го? Представете си Люлин… а сега Младост а после и Дружба…. сега си представете тези панелни квартали, но не от панелни блокове а от хотели.
По мой скромни сметки това бяха най-малко две хиляди и най-много пет хиляди хотела отделени с улица или черен път, нацвъкани един до друг. Град от хотели. Повечето празни или обитавани само от по няколко посетители. Към плажа може и да са били пълни хотелите, но откъм пътя където минавахме бяха полу празни. Безброй островчета застроени от хотели, които се виждаха в далечината. Хотели, хотели, хотели…
Къде бяха местните? Единствено шепа туристи мотаещи се по заведенията, тук таме някой чужденец и сезонни работници. Опитах се да си представа тази апокалиптична гледка през зимата. Един невероятен декор за научно фантастична анти-утопия за „празният град”, в който мистериозно всички са изчезнали. При това безплатен. Единственото, което ти трябва е разрешително от общината за снимка. Чудя се дали да не се възползвам защото лично според мен, този тъпизъм наречен Слънчев Бряг, за друго освен за декор на филм не става.
И да съм имал други забележки сигурно съм ги забравил докато бях на плажа. Освен да се „възхищавам” на видяното друго не можах да кажа. По пътя за Обзор и Бяла се мяркаха още много хотели. Огромни, като титанични саркофази на богове гиганти само дето бяха празни.
Бяла и Обзор нямаха много общо. Обзор приличаше на типично крайморско градче с множеството си симпатични сергиики за сувенирчета и тениски каквито бях свикнал да виждам от почивките си по морето.
Към единадесет и нещо вече бяхме пристигнали в Бяла. Автобуса ни остави на пътя и двамата се спуснахме към центъра на града. Отдалече се чуваше народна музика. Хората празнуваха някакъв празник. Слязохме по едни стълби и без да искахме изскочихме на сцена на площада, на която деца от читалища играят хоро. Двамата се смутихме много и побързахме да се махнем час по-скоро като се шмугнахме по едни стълбички в страни от сцената.
Бяхме изпуснали всички магазини така, че се запътихме към Кара Дере с празни ръце. Кара Дере е един, все още девствен (откъм инфраструктура и строжи плаж) на който хората ходят на палатка. Спуснахме се по един черен, няколко километра път, които се виеше измежду слънчогледи и лозя. Беше вълшебно. Пълната луна осветяваше пътя, който водеше към гората на кара дере. Единственото, нещо което ми разваляше гледката бе Варна, която се виждаше на тридесет и пет километра.
От далече се дочуваше някаква музика. Предварително знаехме, че ще има концерт и забързахме крачката си. По пътя срещнахме един местен човек, които явно сериозно беше препил долу на концерта, че бе изгубил обувките си и се връщаше пеша към селото. По пътя ни застигна и една кола на лагеристи, която обаче беше пълна и нямаше как да ни качат.
На върха на възможностите си се придвижихме напред. Концерта го подушихме още преди да го видим. Излязохме на плажа и видяхме сцената пред която сякаш се случи сцена от филма „Коса”. Красиви момчета и момичета (е добре де, имаше и няколко дебелани, но и те ми се сториха красиви) танцуваха пред сцена, която явно беше отворена за всякакви импровизации. Музикална група свиреше нещо между народна песен, блус и ирландски ритми. Някой от празнуващите бяха седнали по-назад, влюбени двойки се целуваха върху пясъка а останалите танцуваха танцът на любовта.
Всичко това бе прекрасно, но ми беше чуждо. Не бях част от този свят, които беше пред мен. Не бях част и от света, които оставих зад себе си. Единственото, което чувствах мое, в смисъл като част от себе си, бяха звездите, които бяха над мен. Звездите, които тук се виждаха ясно поради липсата на светлинната полюция на цивилизацията.
Нямаше с кого да споделя този личен момент. Не бях от хората, които щяха да тръгнат да се запознават с момичетата по плажа. Нямах и приятелка със себе си. Така или иначе никой нямаше да ме разбере така че, не казах и на Иван какво изпитвам в този момент.
Не се задържахме дълго на концерта. Изпихме по една ледена бира, тъй като имаше нещо като бар до сцената и поехме към нашите приятели, които ни чакаха чак в северната част на лагера. Иван отбеляза, че сме кретени тъй като всички на плажа са боси а ние залитаме по пясъка тъй като сме с обувки. Аз му казах, че трябва да сме различни и да бъдем бунтари сред бунтарите и за това няма да се събуваме! Ще вървим с обувки по плажа!
Докато се мъчихме да ходим с обувки подминахме множество палатки и лагерни огньове. Кара Дере беше един мравуняк от хора. Хора дрънкаха на китари и пееха около огньовете без да им трябва сцена. Други си правеха барбекю а някой дори правеха нощно къпане. Пияни хора ни питаха за посоката на сцената и ние ги упътвахме. Накрая ни писна и се събухме. Толкова бях замаян и изтощен, че паднах няколко пъти докато се опитвам да си събуя кецовете. Стана ми смешно, че съм с кецове но, още не бях гледал филма „Кецове”, който разказва за същият този плаж.
Ориентир оставен от нашите приятели беше един жълт чадър, под които светеше лампа. Нашата одисея приключи тук. На плажа бяха нашите приятели. Те предварително ни бяха опънал палатката и за наше щастие ни бяха оставили храна, която буквално ме спаси от припадък.
Нахранихме се в лагера. Тъй като бях за първи път на този плаж трудно се ориентирах кое къде е. После се върнахме на плажа около един голям огън където хората предимно си говореха. Постояхме малко и нашата компания се премести малко по-на юг където започна истинският купон. Присъединяваха се всякакви хора. Приятелите ни свиреха техни авторски песни, чийто текст ще пусна малко по-късно. Едно момче с китара им пригласяше. Появи се един странен човек, които свиреше страшно добре с тъпан. Бе облечен в нещо като народна носия и пригласяше към музиката.
Разни моменти ми се губят от тази вечер. Най-хубавото, което ми се случи е, че опънах на едно шалте зад музикантите и гледах звездите…
С радост научих, че все пак има хора, които четат разказите ми! Реших да не спирам дори за петте души, които харесват „творчеството ми“. Представям ви разказ, които написах в пияно състояние (мисля, че ефекта е по-скоро положителен). По традиция разказа е оправен от правописни грешки (май!)-
Последният син на мрака
„Шут да пази Луд…”
Уилям Шекспир – Дванадесета Нощ
макар разказа да няма абсолютно нищо общо със Шекспир.
Ръцете на Мъдрия са оцапани с кръв. А много кръв се лее по света на Меч в тези дни. Кръв щеше да се лее до деня, в който не се срещнеха Последния син на мрака и Предречения. За това пролятата кръв бе оправдана. Тя трябва да запази света такъв, какъвто го знаем. Мъдрия не я отми от расото и продължи мисията си.
Той пътуваше по пътеките, които бяха прокарани от думите на Пророчеството в търсене на Предречения. И ето, че след дългия път, Мъдрия го откри. Както пишеше в пророчеството, така и стана. Мъдрия срещна Предречения до един кладенец в покрайнините на град Джайпур. Предречения бе млад мъж в разцвета на силите си и бе убил огромна, страховита змия с голи ръце. Бе силен, но неопитен във всяко останало начинание и както често се случва в сказанията, сам не вярваше, че точно той е избран да бъде Предречения.
– Но защо съм ти? – не веднъж попита младежът.
– Не ти на мен, аз на теб съм нужен – отвръщаше Мъдрия – Аз ще те напътствам в търсенето и когато го открием ти ще трябва да го убиеш. Него, Последния син на Мрака.
Думата на един Мъдър в света на Меч е закон и никой не задаваше въпроси когато отведе младеж в изгнание. Известно време пътуваха, а по пътя Мъдрия учеше Предречения.
– За да изпълним тази свята мисия ще трябва да се сдобием с антиките на първите дни. Ще ти е нужен шлем да те окриля в битка, броня и щит, които да те пазят от ударите и меч, с който да прободеш Сина на Мрака.
И ето, виждам ги все още как крачат през тучните полета на Джайпур. Как катерят планини за да открият първия шлем на първия воин на времето. Две сенки, обикалящи света, докато не достигнаха пустинята Да’Аал, позната сред хората като Пустинята на шлемовете.
Слънцето нагряваше тази камениста земя от хиляди години. Купчини камъни се преобразяваха на дюни и единствените, които живееха тук бяха изсъхналите тръни.
Навлизайки в Да’Аал, Предречения разбра защо се нарича Пустинята на шлемовете. Спряха се на място, където земята бе осеяна с шлемове. Докъдето ти стигнеше погледа се виждаха шлемове на воини. Десетки, хиляди с оперения или с рога. Разхвърляни, хаотични из пущинака, потънали из пясъците.
– Тук са шлемовете на всички воини паднали в битка от началото на времето. Наследството от войни, от стари и нови империи, от преуспяващи и отдавна заличени кралства… дори на тези, които умират в момента.
– Кой да избера? – чудеше се младежа.
– Ти трябва сам да решиш. Човек сам кове съдбата си.
Момъка се взираше в пясъците и шлемовете на падналите . Имаше рогати, елегантни и рицарски, семпли, демонични.. Вървяха из полето на шлемовете. Предречения взе един шлем изтупа го от пясъка и го огледа. Беше ръждасял, но все още запазен, с рог на челото, но пробит отзад..
– Колебая се. – казваше Предречения.
– Избора ще предопредели изхода от битката с Последния син. Сам трябва да почувстваш и да решиш.
– Не мога. – не му стигаше воля да взема решенията сам.
– Тогава вземи този, които е в ръцете ти – посъветва го Мъдрия и младежа така и направи.
Мъдрия обещаваше дни на слава, но тази слава не можеше да се постигне с голи ръце. За това продължиха пътешествието си в търсене на меча. И дълго пътуваха до централната империя да търсят оръжието в столицата на Света. Градът се казваше Ая и ето, че пристигнаха пред портите му, които бяха кули с формата на шлемове.
Ая, скъпоценният камък в сърцето на Меч. В края му бе огромният куб, в който бе тронната зала, която от години си нямаше император. Градските стени описваха перфектен кръг а вътре хиляди души търгуваха, работеха или робуваха някому.
Мъдрия и Предречения навлязоха в центъра на света. Обходиха улици и площади. И накрая се спряха пред часовниковата кула. Над двадесет и пет метра висока и бе най-новата постройка в този античен свят. Гражданите на Ая я бяха вдигнали за да отброяват последните дни.
Мъдрия каза на Предречения да търси меча при ковача в краят на улицата, търговеца на оръжия или просяка с дървения на стълбите на кулата. Посетиха и тримата, но никой от тях нямаше меча. Ковачът им предлагаше брадви, подкови и не добре изковани секири, продавачът им предлагаше крадени оръжия. А просякът, разбрал какво търсят, започна да им иска пари. Предречения го сметна за луд и отново потърси съвета на Мъдрия.
– Щом никой не те удовлетворява, огледай се наоколо.
Предречения този път бе решил да слуша какво нашепва душата му. Получи отговор, незнайно дали от сърцето или душата. Покатери се на кулата и взе меча си. Защото меча беше главната стрелка на големия часовник, която открояваше времето в този стар свят.
Предречения слезе възгордял се а Мъдрия само кимна и двамата поеха в търсене на щита.
– Не си готов – говореше Мъдрия – трябва да продължим търсенето.
Ходеха по пътеките, прокарани от Прочеството в търсене на щита. Някой от тези пътеки бяха и маршрути през моретата на Меч. Една нощ ги застигна свирепа буря. Мъдрия смяташе, че е пратена от Сина на мрака да ги убие. Корабът се разби на трески.
Мъдър и Предречен, единствените изплюти от морето на един съдбоносен бряг. Там Предречения откри една древна костенурка, изпълзяла от дълбините за да прекара последните дни от живота си на сушата.
– Здравият гръб на това същество ще бъде моят щит – рече Предречения.
– Сигурен ли си, че това не е грешният избор?
– Човек сам кове съдбата си – отвърна му младежът.
И хубав щит изработи той от гърба да костенурката, която бе стара като света. По-здрав и по-лек от желязо. Когато и щита беше в ръцете им, двамата продължиха в търсене.
Напуснаха брега, на който ги бе запратила Съдбата. Навлязоха в планини и долини и се озоваха в земи, носещи кармата на войната. Изпепелени реколти и съборени къщи. От местните научиха, че тук воюват Рандор Овена и Дракона на Слънцето.
– Слуги на Последният син на мрака? – попита Предречения.
– По-лошо, хора с власт. – каза му Мъдрия
– За злато и земя ли се бият?
– По-лошо, за чест и слава, за една хвърлена дума…
– Но те са смъртни… няма смисъл… – Предречения имаше изключително чувства за справедливост и не разбираше тези мотиви.
– Изправиш ли се един ден срещу Сина на мрака, тези хора вече няма да ги има.
И Предречения повярва още по-силно, че е важен за света на Меч и, че светлината трябва да възтържествува.
– Трябва да намерим бронята – напомни Мъдрия и двамата продължиха.
Продължиха из страдащата земя или по-точно казано из земята, в която страдаха хората. Влизаха в пещери на зверове и посещаваха кули на магьосници, ала броня, подходяща за шампион, никой не можеше да им предложи. Цяла година отне търсенето им. Предречения взе да се отчайва.
Един ден дочуха звуците от битка. Докато пристигнаха, тя беше към края си. Различиха знаците на знамената. Овен и Слънце. Никой не побеждаваше и лордовете извикаха воините си в отстъпление. Войските стояха по лагерите и повече никой не предприе нападение.
– Това е мястото. – сигурен бе Героя на дните и се спусна към бойното поле.
Там, сред скършените, опетнени знамена и десетките мъртви герои, той сглабяше бронята си. Нагръдник от обезглавен рицар, шпори на кавалерист, наметало изцапано с кръв, навярно на някой капитан. Мъдрия се доближи до него.
– Нещо липсва. – и Мъдрия вдигна едно кално и изцапано знаме без символ – Това е твоят символ.
Войниците от двете армии ги гледаха. Взираха се в тях докато двамата не напуснаха полето.
– Един ден тези хора ще те следват. – обеща Мъдрия.
Качени на скалите на една планина, двамата говореха.
– Е, вече имам всичко. Сега остана само едно. Да убедя хората, че аз съм Предречения. Как да стане това?
– Както е писано в Пророчеството. С добри дела. Докато мъжете се бият, децата, жените и старите страдат от чудовища. С геройства ще жънеш успехи и ще тръгнат хората след теб.
И тръгнаха да вършат добро из света на Меч. Хитър триглав дракон тормозеше цяла област със суша като запираше кладенците и изворите – убиха го. Безпринципен владетел тормозеше земляци за данъците им – платиха му. Проклятие гонеше дъщерята на богат търговец – откриха магьосника и вразумиха го да спре. И така от ден по света на Меч се разчу за шампион, който идва по пътеките на Пророчеството. А Мъдрия се обяви за негов пророк и обикаляха от град на град и хората се стичаха да слушат.
– … защото звездите изчезват, а нашето слънце гасне. Ще спасим слънцето само ако битката между Сина на мрака и Избрания се състои. Който победи ще реши съдбата ни… Мрака ще продължи войните и страданията човешки, Предречения ще ни въведе в златен век… но и в двата случая, слънцето ще грее, ето изберете.
И Предречения излизаше напред и заставаше до Мъдрия. Людете го разпознаваха по знамето му. Някой го отричаха, други го следваха, но това бяха люде мирни, а не бойци.
Ала успя Предречения да подчини Рандор Овена и Дракона без да влиза в битка с тях. Войниците разпознаха в него лидер, защото броните му бяха със символите на дракона и овена. И ето, че бяха готови за война на ръба, на края на света.
– Не си готов още – каза Мъдрия, вече наричан Пророка.
И отведе Пророка своя Предречен при монасите в уединения преди да се изправи. Там Предреченият се срещна с монах, който беше легнал на стълбите на манастира. Любимото му занимание беше да гледа небето. Тук Мъдрия остави Предречения да трупа мъдрост защото много гордост имаше героя.
– Тук ще те научим на мъдрост, после да медитираш и накрая да левитираш. Ще те научим да се биеш без оръжие – казваше монахът, който гледаше небето.
И учиха го да се бие с меч а после го пратиха да слугува в манастира като цепи дърва. Продължи това с дни и Предречения се чувстваше обиден и пренебрегнат. Егото му бе накърнено и един ден отиде при взиращия се в небето монах.
– Превърнах се в слуга, а кога ще се уча на мъдрост и левитация? – държеше се като дете.
– Ти не научи най-важното – рече монахът – не се научи на търпение.
Предречения изведнъж млъкна. Осъзна че, се е провалил.
– Но бях доведен тук да се уча да левитирам…
Монасите все пак го научиха да левитира и го изпратиха с думите.
– Мисията си ще изпълниш, но помни. По-остро от езика е меча, по-силно от удара е лъжата…
Армиите на Предречения бяха събрани под опетненото знаме. Дошли по утъпканите пътеки на пророчеството, събрали се на ръба на света, познат още като Върха на Меч. И стоеше Предречения пред хилядите, но нямаше кон. За това един рицар се приближи към него, слезе от коня си и връчи юздите му.
И възседна го Предречения, който се обяви за Първия син на Слънцето. А срещу тях се изправи нова войска, с черни знамена, но не от чудовища, а от хора. И поведе ги Първия син срещу Последния Син, който се криеше. А до него яздеше Пророка.
И сблъскаха се двете маси от хора и много кръв бе пролята. Защото много кръв се лееше из земите на Меч. И проби с див галоп през бойното поле убивайки всичко, което се изпречи по пътя му.
Яздеше достигайки острието на меч – края на света. Жребецът умря от умора, знамето падна върху земята от желязо. Сина на Слънцето слезе изтощен от коня и се загледа в металното острие, което бе края на света. Погледна надолу и видя умиращите звезди, погледна нагоре и видя двете луни и осъзна, че краят на света наистина беше острието на Меч сочещо към безкрайната, но умираща вселена.
– Сине на мрака – изкрещя той – Къде си?
– Тук съм.
Предречения се обърна и видя зад себе си Мъдрия, който свали маската си. Той не бе онзи мъдрец с расото, който го откри до един кладенец преди години. Бе снажен, млад мъж с шапка на звънчета, зловещ грим и зла усмивка. В очите му гореше огън. Бе преоблечен като приказен веселчун на мрака.
– Аз съм придворният убиец, известен като минестрал и предвестник на своя баща. Аз съм последният син на мрака.
– Ти?
– Да аз.
– Но това е невъзможно.
– Напротив – каза Сина на Мрака – Възможно е. Аз съм последният Син на Мрака и направих всичко възможно да оцелея.
– Защо не ме уби още тогава – не разбираше Предречения.
– Защото слънцето щеше да изгасне и света да свърши. Срещата ни трябваше да се случи. Аз убих Мъдрия, който трябваше да те открие и те открих вместо него. Затова расото ми беше изцапано с кръв. Аз избрах шлема вместо тебе, защото там където е текло, пак ще тече и така там, където е пробит шлемът ти, там и ще те съкруша. Беше прекалено слабохарактерен за да го разбереш. Мечът ти беше скрит в дървения крак на просяка, но ти го пренебрегна и избра меча от часовниковата кула. Символ на изгубеното време. Щита избра по свое желание, взе го от мъртво животно, което означава, че ще умреш. Единственият ти мъдър ход беше бронята, която взе от много трупове и така бе разпознат от всички, но изгуби идентичността си, сам стана пророчество без име. Водих те по грешният път за да те победя накрая.
– Шут предвожда луд… – не вярваше Предречения.
– Аз бях и монаха в манастира. Там с мъдрост щях да те науча да ме различиш, но ти сам не пожела. Направих го, защото ако баща ми беше Мрака, то майка ми е двойственост и освен, да те водя в лъжа, трябваше да водя и в добро.
– Не вярвам на нищо, което казваш. Монахът каза лъжа. Ти си една лъжа.
– Не съм лъжа и без теб не мога да съществувам. Но ти трябваше да ме познаеш сине на Слънцето. Едно слънце нямаше да допусне хиляди войни, да се колят на бойното поле. Трябваше да ме познаеш още там…
Първия син на Слънцето нападна яростно Последния Син на Мрака. Шутът, убиецът, синът извади две остри ками и ловко избегна ударите. Оръжията им се сблъскаха и сблъсъкът беше велик, но Сина на Слънцето бе близо да ръба и Сина на Мрака го избута.
Предречения полетя от ръба на света Меч и загина, падайки в пазвата на велекият гаснещ космос. Сина на мрака застана на ръба и се загледа в кончината на Сина на Слънцето.
– Шут води луд – прошепна Сина на мрака
Последния Син на Мрака влезе в тронната зала на Ая , скъпоценният камък в дръжката на Меч. Защото светът на Меч бе именно това – един титаничен, необхватен хабитат с формата и геометрията на меч, гравитиращ върху едно изгасващо слънце, на което Сина на Мрака беше господар.
Огледа се. Всичко това беше негово. За сега. На огромна желязна маса бе поставена картата на света, върху която бяха наредени фигурки на армии, синове на богове и други важни за света създания.
Светът на Меч бе създаден от боговете, които се считаха за съвършени. Бяха си направили жестока шега създавайки този странен свят в тази умираща вселена на гаснещи звезди. Боговете, които убиха баща му, великата Тъма, после се бяха погубили в съвършенството си. Той бе избягал от затвора им, в който го бяха пратили същите тези „богове”. Предполагаше, че не може да избяга от там, но понеже нищо в тази вселена не беше съвършено, той избяга от там.
Сина на Мрака беше сам пред тронната, така както е сам един човек в живота си когато се ражда и когато умира. Захвърли короната и остави шапката си със звънчета на глупак. После седна на трона.
– Шут води луд – каза той.
Управляваше добре. Войните и несправедливостите на спряха защото такъв трябваше да е светът – несъвършен. Управляваше и чакаше брат му да се прероди за да се срещнат отново на върха на Меч.
http://sofiailieva.blogspot.com/
Един блог на моята колежка от специалност Анимация – Софи Илиева. Скоро ще престана да спамя линкове и ще напиша ревю за „Нашингтон“ стига да имам нервите да я прочета….
Няма по-приятно за четене и по-трудно за писане от кратката форма. Представям ви сайтът за кратка проза на моят приятел и колега Георги Мерджанов http://www.zamislitel.com/
Приятно четене 🙂
Отговора е „все тая“. Това е голяма статия на гост писателят Александър в моят блог. Негова е класацията за хоръри, която публикувах тук преди време и счупи всички рекорди по посещения. „Снимковият“ материал е подбран от мене. Добавил съм мой бележки и накрая съм оставил няколко коментара. Приятно четене!
Този плакат не е от конкретно произведение описано в статията. Той е от арт конкурс на тема Космическа Опера. Реших че пасва на духа на статията.
Знаете ли, понякога се чудя дали е точно фентъзито да бъде затваряно като „жанр”, така както се определят криминалните или любовните романи. Причината за това е, че жанрът е невероятно пъстър в своето многоообразие, а през последните години, поради увеличаването на неговата популярност, стана дори още по-шарен. Помислете си само колко много различни фентъзита има – такива, написани за деца и/или юноши и такива, насочени към по-възрастна аудитория; такива, действието в които се развива в нашия свят и такива, които разказват за приключения като от средните векове; фентъзита, в които акцентът е върху приключенията и други, които наблягат на любовта, на драмата, дори на философията или пък на криминалния елемент! Действително, единственият друг жанр с такава пъстрота е научната фантастика, а мнозина смятат нея и фентъзито за двата големи дяла на едно и също нещо. Това може би е така, а може би не – мнения има и в двете посоки, ала аз ще се спра на фентъзито и по-специално на един негов клон, чието съществуване остава не съвсем ясно, сякаш премигва и се мести в пространството между вече споменатите два дяла – фентъзито и научната фантастика. Става дума за това, което писателят Трейси Хикман нарече „галактическо фентъзи” в опита си да го отличи от класическата научна фантастика. За какво става дума?
Преди да продължа нататък, бих искал да се върна назад във времето, много преди аз да съм бил роден, а още по-малко да съм се осъзнал като читател. В ранните години на развитието на фантастичния жанр като самостоятелен клон на литературата, когато той е пребивавал най-вече по страниците на списания, не е имало толкова рязко разграничение коя история каква е. Неслучайно едно от списанията се е наричало „Странни истории” – тоест всички фантастични произведения са се обобщавали от това, че в тях става нещо нереално, имагинерно, тоест странно. Лека полека обаче започват да се открояват две големи течения – това на научната фантастика, в която героите яхват свръхмощни совалки и се изстрелват в космоса, за да се борят със зли извънземни и това на фентъзито, „приключенията с меч и магия”, където историите най-често са в едно полулегендарно минало и героите въртят мечове срещу създания, излезли като от митовете или приказките. Някой педант би добавил третото влиятелно течение – на хоръра, ала понеже то разчита повече на емоцията на страха, а не толкова на декора, в който той страх се развива (знайно е, ужасите могат да са с духове и чудовища, но и с най-обикновени убийци), аз няма да се спирам толкова подробно върху него. Още в тоя „детски” период на фантастичните произведения обаче се появява първият хибрид, чието място остава не съвсем ясно – това е тъй нареченият жанр „мечове и планети”. Жанрът „мечове и планети” имитира жанрът на „меча и магията” – но вместо в древни времена, действието в него се развива на чужди планети, където героите въртят мечове срещу страховити извънземни създания. Може би най-яркият пример за такова произведение е поредицата „Барзум” на Едгар Бъроуз, която разказва за могъщ герой, извършващ редица подвизи в приключение, напомнящо тези за Конан Варварина, но развиващо се… на Марс.
Така за пръв път в жанра се появява история, която да стъпва с единия си крак във фентъзито, а с другия в научната фантастика, но това е от съвременна гледна точка. В ония времена, в която историята е писана – началото на ХХ век, читателите не са отдавали толкова голямо значение на това.
В средата и втората половина на ХХ век обаче фентъзито и научната фантастика започват да се отделят окончателно като два отделни жанра или поне мощни течения в един жанр. Това се дължи на появяването на знаменити произведения в жанра, като „Властелинът на пръстените” на Дж.Р.Р. Толкин, който малко или много задава посоката на развитие на жанра чак до появата на „Хари Потър” и, от друга страна, сериозни научнофантастични произведения на автори като Артър Кларк или Айзък Азимов, които излизат от рамките на приключенията и създават един образно казано „интелектуален” образ на научната фантастика – тя вдига мизата си като жанр, но и стеснява кръгът на възможните читатели. През последвалите десетилетия се появяват много поредици и истории, които на пръв поглед изглеждат съвсем различни и нямат нищо общо като жанр, ала в края на 70-те години се ражда сага, чието място в общия канон на фантастичния жанр и до ден днешен буди спорове.
Междузвездни Войни поставя началото на жанра Спейс Опера.
В началото на 70-те години на миналия век американският режисьор Джордж Лукас мечтае да направи римейк на любимите си серии от детството, фантастичните приключения на пътешественика Флаш Гордън. След това не успява да си осигури правата за Флаш, Лукас се амбицира да измисли свой собствен свят… и създава нещо в пъти по-грандиозно. Във въображението му се ражда история за далечна галактика, която днес е добре позната на всички, а именно легендарният епос „Междузвездни войни”. Това е история, добре позната на всички, затова не мисля, че има нужда да я поставям на фокус. Но това дали е фентъзи и фантастика до ден днешен остава предмет на ожесточени спорове сред феновете, а и специалистите.
Самият Лукас дава объркващо обяснение.
„- „Междузвездни войни” не е научна фантастика – казва той – това е фентъзи, космическа опера.”
Кратко пояснение – космическата опера е течение на научната фантастика, възникнало в нейния т.нар. „златен век”. Тя разказва за героични приключения на храбреци, които пътуват из непознатия космос и се сблъскват с могъщи извънземни врагове. Тя има и днешни наследници, обикновено сложни и дълги поредици за космически битки с извънземни нашественици, но и за контакт с тях. Макар някои фенове на „сериозната” фантастика (такава, насочена към социални или научни въпроси) да се мръщят от тяхното съществуване, тези истории са определено част от жанра Science Fiction.
Защо тогава Лукас обаче нарича „Междузвездни войни” фентъзи?
Отговорът е очевиден за всеки, който е чел стандартна спейс опера (или пък е гледал „Стар Трек” по кабелната) и е запознат с историята на Лукас. Да, „Междузвездни войни” има космически кораби и лазери, има безброй извънземни раси, героите пътуват от планета на планета… но това ли е основното?
Главният мотив в сагата, както знаят феновете, е Силата, която е невидима, вездесъща и… магическа. Нейното тълкувание и използване – светлата и тъмната страна – е основният конфликт на историята, който сблъсква нейните герои и злодеи, съответно рицарите джедаи и черните лордове на Сит. Самите имена на тези персонажи навяват повече асоциации с фентъзито, от колкото с научната фантастика. Приликите обаче, далеч не спират само с имената. И джедаите, и ситите се обличат повече като герои от фентъзи сага, нежели научна фантастика. Няма свръхтехнологични и футуристични костюми като от „Трон” или „Звездни рейнджъри”, облеклото на тези герои е по-скоро като на магьосници – дълги роби с широки ръкави и качулки, а при Дарт Вейдър черен плащ и страховит шлем. Освен, че владеят магическата Сила, джедаите и ситите се дуелират не с бластери и лазерни оръдия, а със светлинни мечове – отново както във фентъзи приключение, само дето оръжието е във футуристичен вариант.
Така, историята попада под дефиницията „меч и магия” едно от най-старите, макар и днес вече не съвсем точно, определения на жанра „фентъзи”. А нека не забравяме и това как започва всеки филм от поредицата: „Преди много, много години в една далечна галактика”. С това въведение връзката с едно евентуално бъдеще на нашия свят се къса. Отива се към приказката, а една от другите популярни, макар и също леко остарели дефиниции на фентъзито е „приказна фантастика”.
Създателят на историята Джордж Лукас не е единственият, който смята, че „Междузвездни войни” е повече фентъзи, отколкото научна фантастика. Подобно мнение изказват Тери Брукс и Р. А. Салваторе, авторите, написали романите съответно по Епизоди І и ІІ на сагата и самите те създали собствени фентъзи-поредици.
Разбира се, към такава теза могат да се приложат и контра-аргументи. Безспорен факт е, че освен бластерите и космическите кораби, в сагата на Лукас има елементи, които са заети от научната фантастика. Това са супероръжията, самата концепция за Галактическа империя. Факт е също, че елементи от древните легенди и благороднически титли от средните векове има например и в други поредици, които са си всепризнати за научна фантастика – „Дюн” от Франк Хърбърт, „Стен” от Алън Кол и Крис Бънч, серията за Майлс от Лоис Макмастър Бюджолд и т.н.
Иконата на Между Звездни Войни – Дард Вейдър. Интересен факт е, че легендарната каска е била арт направен от художника за сцените в, които Вейдър лети на Tie Fighter. Когато Лукас вижда рисунката решава, че това ще е постоянна част от визията на „злодея“
Нещата се усложняват и от това, че е трудно да се намерят други произведения, които да предизвикват полемика като „Междузвездни войни”. Както вече споменах, повечето космически саги, включително от жанра space opera си отиват твърдо към научната фантастика. Освен това, самата поредица „Междузвездни войни” включва стотици романи и сериозно количество комикси, които допълват и продължават историята от филмите. Те „разширяват” историята на сагата от хиляди години преди събитията, описани в „Епизод І” до повече от век след края на „Завръщането на джедаите”. Макар да нямат известността на филма, те като цяло се продават много добре и влизат в най-престижните класации класациите за бестселъри. И макар, че е неизбежно при толкова много книги тяхната стойност да варира, някои от поредиците – като „Наследникът на Империята” на Тимъти Зан, трилогията за Дарт Бейн от Drew Karpyshyn или сагата New Jedi Order, подготвена от екип автори, стават изключително популярни и създават образи, които в последствие влизат в сърцата на феновете така както и героите от филмите.
Всичко това не остава много място за нов претендент в тази странна и тясна ниша между жанровете на фентъзито и фантастиката. Още повече, че е добре известен и факта, че Джордж Лукас ревниво пази авторските си права и би реагирал, ако някоя история твърде много наподоби създадената от него легендарна сага.
Все пак, има някои изключения, които си струва да се отбележат.
Най-разпознаваемите фигури от вселената на Warhammer 40k. Space Marines (Космическите Пехотинци) и Имперски Генерал
През 1987 година британското студио за игри Games Workshop създава настолната игра Warhammer 40, 000. Тя е нещо като продължение на вече популярната игра Warhammer Fantasy Battle, която си е класическо фентъзи с елфи, джуджета, орки и демони. Новата игра също включва подобни раси, но действието се развива в далечно, мрачно бъдеще, в което човечеството владее по-голямата част от галактиката, но е в упадък и воюва с различни извънземни. Част от въпросните извънземни са орки, въоръжени с огнестрелни оръжия и Елдари (това е името на елфите, дадено им от Джон Р.Р. Толкин в „Силмарилион”), които са западнала, но изключително развита космическа цивилизация. Има също и демони, изчадия от измерението на Хаоса, заклети врагове и на хората, и на Елдарите. Warhammer 40, 000 е изключително популярна вселена и до ден днешен, като към нея са написани десетки романи, които правят ярко впечатление със своята мрачна атмосфера, нетрадиционен свят и почти гротескни образи. За разлика от Star Wars, която ясно поставя образците на светлината и мрака, макар героите да плуват между тях, в Warhammer 40K е трудно да се тегли чертата и да се каже кои са добри и кои лоши, макар повечето от книгите да се развиват от действието на бойците на Империята на хората. Най-известните автори от тази поредица са Дан Абнет и Гавин Торп, които се радват на уважението и обичта на читателите.
В края на миналата година, по тази вселена се появи и видео-филм, “Ultramarines”.
Наличието на втора поредица с толкова много книги в жанра, смесващ космическите приключения и фентъзито в някаква степен е ограничаващ за него. При появяването си една нова серия ще трябва да се наложи срещу истории, трупали популярност години и десетилетия наред, при това с много книги.
Редица автори пишат за огромни фантастични вселени. Маргарет Вайс, която си е изградила име във фентъзи жанра с поредицата „Dragonlance“ не прави изключение
Маргарет Вайс изградила си име в бранша на фентъзито с поредицата „Dragonlance“ също експериментира в сферата на Космическата Опера
Въпреки това, през 1990 година Маргарет Вайс, автор на поредицата „Хроники на драконовото копие”, класическо фентъзи в духа на Дж.Р.Р. Толкин, създава свое произведение от жанра, което нарича “Galactic Fantasy”, за да го отличи от научната фантастика. Това е поредицата “Star of the Guardians”, чиято история практически обръща сюжета на Star Wars наопаки. В “Star of the Guardians” монархията в галактиката е рухнала и властта е в ръцете на тираничен Революционен комитет. Последният потомък на кралския род Starfire се укрива на далечна планета, в неведение за истинската си самоличност (подобно на Люк Скайуокър) и е преследван от безмилостен Републикански предводител. Базираща се донякъде на Френската революция, поредицата разказва за борбата на кралския син да се върне на престола и в същото време да опази галактиката от извънземно нашествие. Серията силно напомня на Star Wars, като дори има орден с герои, въртящи светлинни мечове. Действието обаче се развива сравнително бавно, а в сюжета на фокус излиза романтичната история между Републиканският предводител Дерек Сейгън и Мейгри, една от последните представителки на ордена на Пазителите. Макар Вайс да счита тази своя поредица за любима, тя не става особено популярна извън читателите на авторката.
Великолепният арт от корица на романите за „Deathstalker“
Може би най-дръзкият и амбициозен проект за галактическо фентъзи след Star Wars обаче е поредицата “Deathstalker” на британския фантаст Саймън Р. Грийн. Грийн е един от най-плодовитите писатели в жанра, като сред произведенията му има класически приключения в средновековни светове, urban поредици и дори опити за „магически реализъм”. С “Deathstalker” Саймън Грийн създава изключително мащабна и изключително многопластова поредица, за която черпи вдъхновение отчасти от произведенията в жанра „меч и магия” и отчасти от класическите космически приключения от „златната епоха” на фантастиката. Първите книги от този свят („Светът на мъглите”, „Адският свят”, „Светът на призраците” – издавани на български от ИК „Орфия”) са кратки новели, в които героите пътуват на мистериозни планети и се сблъскват със зловещи и смъртоносни опасности. Основната поредица “Deathstalker”, която включва пет книги разказва за бунтът на Оуън Детсталкер, потомък на древен род, историк, хедонист и по неволя приключенец, срещу изключително тиранична Империя, обявила го без никаква причина за човек извън закона. Вселената на Грийн е невероятно мащабна, като освен Бунта и Империята, които наподобяват двете страни на конфликта в първите филми за „Междузвездни войни” се включват и изключително много други галактически играчи, сред които раса от киборги, злонамерени изкуствени интелекти, който мрази всички органични форми на живот и загадъчни извънземни, появили се от космическия мрак с очевидното намерение да унищожат човечеството. Освен фракции, книгата изобилства и от огромно количество герои, повечето от които с колоритни имена (Kid Death, Valentyne Wolfe, самият Owen Deathstalker), много от които придобиват по един или друг начин умопомрачителни свръхсили, наподобяващи тези, описвани в комиксите за супергерои. Пъстра и цветна, сагата също е и на моменти изключително кървава, като антиутопичното чувство е дори по-мощно от това в романите за Warhammer 40K; авторът обаче отчасти контрира това с изобилието от хумор и ирония, които правят поредицата и частично сатирична, като в злодеянията в галактиката преувеличават реални проблеми от нашия свят. Грийн определя всичките си книги като фентъзи, според него “Deathstalker” се смята за научна фантастика защото се развива в бъдещето. Светът му е известен и с това, че героите се бият с мечове, като обяснението е времето, което трябва на бластерът, за да се презареди след изтрел. Успехът на оригиналната поредица кара Грийн да напише още три романа за света “Deathstalker” в началото на новия век. Те започват нова сюжетна линия с нов герой, макар и от същия род, като конфликтът този път напомня новите филми за Star Wars – златният век на Империята е превалил и в галактиката се надига безмилостен деспот. Хронологично обаче тези книги са продължение, а не прелюдие към главната история, както е при Лукас.
Поредицата е сравнително известна, като не остава извън тираж, но в последните години авторът се е фокусирал върху urban fantasy приключения, а нова сага, която да танцува на ръба с фентъзито и фантастиката не се е появила – поне не и такава, която да придобие широка популярност.
Дали това ще се задържи за в бъдеще е трудно да се прецени и зависи от това дали издателите и литературните агенти смятат жанра за безперспективен и безвъзвратно окупиран от поредиците за Star Wars и Warhammer 40K или ще опитат да намерят нова сага, с която отново да обърнат пазара, когато читателите се пренаситят от множеството urban поредици. Така или иначе, макар и с малко представители, галактическото фентъзи съществува – дори и заради упоритостта на авторите му, убедени (според мен с право), че са сътворили нещо ново, пренасяйки запазените за „Мечът и магията” сюжети и мотиви се пренасят в една среда, запазена за научната фантастика.
Бележка от автора на блога:
Жанра получава своето сериозно развитие в сферата на видео игрите. Безброй са примерите, които мога да дам и да подкрепя с аргументи защо не отстъпват по нищо на останалите наративи описани в статия. Вместо това просто ще приложа „снимков“ материал.
Спартанците са последната надежда на човешкото във свирепата война с Потопа и Съглашението.
Едва ли е нужно да представям шедьовъра на Blizzard.
Трилогията Mass Effect вероятно е най-популярната Спейс Опера за видео игри в момента
.
„Аве”
Още миналата година обещах да се направи нещо като преглед на „новото българско кино”, но поради ред причини изоставих блога. От гледна точка на днешният ден ми се струва излишно да се слагат категории „старо” и „ново”. То киното, нашето си е едно, и винаги ще бъде.
Обект на вниманието ми тези дни беше филма, които обра всички награди на София Филм Фест – Аве. Толкова се наслушах от отзиви на колеги, че реших да подкрепя българските автори и да си дам парите за нещо смислено.
След час и половина прекарани в “Арена Младост” стигнах до един основен извод за този филм. Лентата има един основен проблем. И той е, че българският зрител е прекалено изпростял и затъпял за филми като „Аве”. Сиреч, прекалено сме обезверени и смачкани, че да гледаме собствените си пробити и тъжни съдби на голям екран.
В подкрепа на това мое мнение ще добавя и факта, че в салона бяхме едва четирима души (абсолютният минимум за прожекция ако трябва да се вярва на „И Господ Слезе да Ни Види”, в които героят на Ицках Финци обикаляше с една стара лента на любимият си филм и искаше да го изгледа за последно). Посещаемостта на „Аве” е направо обидна спрямо потока от зрители на „Корпус за Бързо Реагиране”, „Шменти Капели” и „Мисия Лондон”. До колкото си спомням „Подслон” също не беше особено гледан. Това мое наблюдение ме навежда на два въпроса. Дали всъщност наистина хубавите филми имат малка аудитория или на българина толкова му е дотегнало от подобен род истории, че само при прочетената анотация захвърля фиша за „Аве” и отива да гледа „Внедрени в час”
И за да няма объркване каква е позицията ми, ще я кажа направо.
„Аве” е великолепено, правдоподобно отражение на българската действителност. Филмът на Константин Божанов е всичко онова, което „Източни пиеси” трябваше да бъде, но не успя. Докато във филма на Камен имаше доста количество фалш, тук всичко е такова каквото е. Сценарият успешно портретира три български поколения, които са изгубени в полето, във вечно разминаване и най-кратко казано извън света.
Преди всичко „Аве” е филм за едно унищожено в зародиш младо българско поколение. Не говоря за онова чалга поколение в Студентски град, за тези хора си има „Корпус за Бързо Реагиране”. Говоря за интелигентният млад човек, който понастоящем е студент в художествената академия и трябва спешно да хване стопа към Източна България за погребението на най-добрият си приятел. Още на излизане от София той ще срещне малката бегълка Аве, която в кратък срок от време ще му разкаже играта.
Не се лъжете по анотацията. Филмът е депресиращ, хипер реалистичен. Толкова е тъжен, че аз дори не успях да се разплача. Просто излязох празен от големият кино салон с четирима души в него. Финалът беше гениален, а в лицето на двете главни роли видях удивителни таланти, нямащи нищо общо с фалша,който се опитват да ни представят разни български сериали.
Има ли българина в действителност нужда от подобен род филми? Тежки, мрачни, напомнящи му, че не сме нито в западналият Ориент, нито в преуспяващият Запад,ами някъде извън света, където подобно на спрелия часовник на главният персонаж – времето е спряло. Аз мисля, че не. Защото нищо от този филм (освен стопа) не ми е чуждо. Идентификацията ми като рецепиент с персонажите е толкова силна, че чак да ти се повръща. Имал съм приятелка психопат, със сериозни семейни проблеми. На отделни моменти ми идеше просто да напусна кино залата, тъй като като човек погребал баща и дядо (заради рак) в една година нямаше как да не рипна срещу сцените, в които Аве лъжеше, че има баба болна от рак. До последно не разбрах как да приемам това поведение на персонажа. Подигравка с раково болните ли? (като неуспял сценарист ще добавя, че съм наясно с персонажа и за това как се градят персонажи. Просто ми дойде в повече)
Един от проблемите на „Аве” носи белега на всички „нови” български филми. Тоест да стават убийствено равни (та чак да ти се доспи) в средната част когато са перипетиите. Това е момента когато емоционалният градус се качва и зрителят е все по-нетърпелив за развръзката и катарзиса, през които преминават персонажите.
Специално при „Аве” това е породено от липсата на втора сюжетна линия, която да разнообразява действието. Персонажите на Овес Торосян и Недялкова са заедно от петата минута на историята чак до края. По този начин „Аве” леко прилича на „Кецове” и подобно на втория страшно ми напомня на прекрасните стари френски филми.
Накратко нещо като финални думи. С ръка на сърцето казвам, че „Аве” е най-добрият „нов” български филм. Логиката обаче ми подсказва, че пътя за развитие на новите ни филми не е този. Трябва да се правят повече филми като „Чужденецът” защото от това , реално имаме нужда. Смях и зрелища.
8 милиметра - блог за кино и литература ;) 